— Какво видя? — попита Али.
— Воини — прошепна мъжът. — Изскочиха от езерото, възседнали коне от дим, с лъкове в ръце. Започнаха да стрелят по оцелелите и тогава… и тогава… — Сълзи се стичаха по бузите му. — Мъртвите се надигнаха от водата. Скупчиха се около кораба пред очите ми. — Раменете му се разтресоха. — Капитанът ми… — Той зарида още по-силно. — Разкъсаха гърлото му със зъби.
Стомахът на Али се преобърна, но той си заповяда да надникне през мрака към брега. Да, действително видя стрелец: препускащ кон, проблясването на сребърен лък. Една стрела полетя…
Писък, а после тишина. Ярост изригна в Али, изгаряйки страха и паниката му. Това бяха неговите хора.
Той се обърна към разрушената Цитадела. И сърцето му спря. В стената, гледаща към улицата, зееше дупка.
Али отново сграбчи ръката на сахрейнеца.
— Видя ли нещо да минава оттам? Онези създания в града ми са?
Морякът поклати глава.
— Гулите не… ала ездачите… — Той кимна. — Най-малко половината от тях. След като се озоваха отвъд градските стени… — Гласът му стана изумен.
— Принц Ализейд, конете им… те полетяха…
— Къде? — попита Али. — Накъде ги видя да отлитат?
Състраданието в очите на другия мъж изпълни Али с вледеняващ ужас на осъзнаване.
— Към палата, принце.
Али скочи на крака. Това не беше случайно нападение. Не знаеше кой — или какво — бе способен на подобно нещо, но можеше да разпознае стратегия, когато я видеше. Бяха се погрижили първо за Стражата, смазвайки армията на джиновете, преди да е успяла да се събере, за да защити следващата им цел — палата.
Семейството ми.
— Трябва да се доберем до брега — заяви.
Сахрейнецът го изгледа така, сякаш беше полудял.
— Няма да успеете да стигнете до брега. Онези прострелват всичко, което помръдне, а гулите разкъсват малцината джинове, които успеят да се доберат до там, в мига, в който те излязат от водата.
Али поклати глава.
— Не можем да позволим онези създания да проникнат в града ни.
Али видя как един войник се разправи с двама гули, когато те опитаха да се покатерят върху рухналата кула, зейналите им усти бяха пълни с гниещи зъби. Направи го съвсем лесно — един замах на пламналия му зулфикар посече създанията на две.
Не са неуязвими — отбеляза Али. — Ни най-малко. Имаха числено преимущество — един-единствен ужасен джин, изтощен от това, че току-що беше избегнал порой от стрели, нямаше никакъв шанс срещу дузина гладни гули.
Във водата друг от джиновете опита да се покатери върху плаващ отломък от кулата. Али загледа безпомощно как беше покосен от дъжд от стрели. Малка групичка от загадъчните стрелци се бяха покатерили върху един участък от рухналата стена, минаваща между водата и разрушения комплекс на Цитаделата. За момента Али и оцелелите му другари бяха в безопасност, останките от кулата ги скриваха от погледите на стрелците. Не вярваше обаче, че това ще трае дълго.
Очите му се плъзнаха по водата, която разделяше малкото им убежище от девабадския бряг. Нямаше да е трудно да бъде преплувано, ако не беше фактът, че всеки, който се опиташе да го направи, щеше да бъде пред погледите на стрелците през цялото време.
В главата му се оформи решение.
— Елате тук — нареди, повишавайки глас. — Всички.
Изчака ги да се приближат, възползвайки се от момента, за да изучи оцелелите. Смесица от всички пет племена на джиновете, повечето от тях — мъже. Познаваше почти всички ако не по име, то по физиономия — до един бяха войници от Царската стража, с изключение на сахрейнския войник. Неколцина кадети, шепа офицери, останалите — редници. Изглеждаха ужасени и недоумяващи и Али не можеше да ги вини. Цял живот се бяха обучавали за воини, само че девабадци не бяха виждали истинска война от векове. Градът им би трябвало да е убежище срещу останалата част от магическия свят: срещу гули и ифрити, срещу водни зверове, способни да срутят кула, която се беше издигала в продължение на векове.
Али си пое дълбоко дъх, давайки си прекрасно сметка, че контраатаката, която се канеше да предложи, бе почти самоубийствена.
— Не знам какво се случва — започна. — Не мисля, че който и да било от нас знае. Само че тук не сме в безопасност. — Той махна към планините, които се издигаха на отсрещния бряг. — Проклятието може и да е вдигнато от езерото, ала не мисля, че мнозина от нас могат да преплуват до там. Планините са прекалено далече. Но не и градът.