Сахрейнският моряк отново потрепери.
— Всеки, който се добра до онзи бряг, беше убит. — Гласът му се извиси. — Би трябвало просто да си прережем гърлата. По-добра съдба е от това да бъдем изядени живи.
— Избиват ни един по един — възрази Али. — Имаме по-добър шанс, ако се бием заедно… — Той изгледа мъжете наоколо. — Нима искате да останете тук само за да бъдете убити по-късно? Погледнете какво сториха с Цитаделата. Нима мислите, че не е било нарочно? Първо се разправиха с Царската стража и ако смятате, че каквото и да е онова, което ни напада, ще пожали шепа оцелели, които не могат дори да избягат, значи, сте глупаци.
Гезирски капитан, върху чието лице беше зейнала грозна рана, се обади:
— Ще бъдем пред очите на онези стрелци. Ще ни видят, докато плуваме, и ще ни направят на решето, преди дори да сме се доближили до брега.
— А, само че мен няма да видят. — Али си събу сандалите. Щеше да му бъде по-лесно да плува без тях. — Ще остана под водата, докато достигна стената.
Капитанът го зяпна.
— Принц Ализейд… храбростта ви е достойна за възхищение, само че не можете да преплувате такова разстояние под водата. А и дори да можехте, вие сте само един мъж. Преброих поне дузина стрелци и около стотина гули. Това е самоубийство.
— Може да го направи. — Гласът на Лубейд беше категоричен. Погледът му срещна този на Али и по смесицата от тъга и възхищение в очите му Али разбра, че приятелят му знае какво се кани да направи. — Той не се бие като нас.
Виждайки недоверие върху твърде много лица около себе си, Али извиси глас:
— Девабад е нашият дом! Всички сте дали клетва да го браните, да защитавате невинните в него, които всеки миг ще бъдат изклани от същите чудовища, които току-що избиха толкова много от братята и сестрите ни. Вие ще се върнете на онзи бряг. Съберете всички оръжия, които успеете. Помагайте си в плуването. Използвайте парчета дърво като салове. Не ме е грижа как ще го направите, но трябва да се доберете от другата страна. Трябва да се биете. Спрете тези създания, преди да са нахлули в града.
Докато свърши, голяма част от мъжете се бяха изправили на крака, мрачни, но решителни. Ала не всички.
— Ще умрем — дрезгаво каза сахрейнецът.
— В такъв случай ще умрете като мъченици. — Али изгледа яростно онези, които все още седяха. — Станете! — изрева той. — Другарите ви са мъртви, жените и децата ви са беззащитни, а вие седите тук и ридаете за себе си? Нямате ли срам? — Замълча за миг, срещайки погледите на всички, един по един. — Имате избор. Може да посрещнете края на тази нощ като герои и семействата ви ще бъдат в безопасност или пък може да посрещнете края й заедно с тях в рая, мястото им там ще бъде откупено с кръвта ви. — Той извади зулфикара си и оръжието лумна. — СТАНЕТЕ!
Лубейд вдигна меча си с див — и мъничко плашещ — вик.
— Хайде де, надути градски келешчета! — предизвика ги той. — Какво стана с всичките хвалби за храбростта ви, на които се наслушах? Не искате ли да пеят за вас в историите, които ще се разказват за тази нощ? Да вървим!
Това накара и останалите да се изправят на крака.
— Пригответе се — нареди Али. — Бъдете готови в мига, в който вниманието им бъде отвлечено.
С разтуптяно сърце той прибра зулфикара в ножницата и откъсна парче плат от съсипаната си дишдаша, за да завърже оръжията си сигурно.
Лубейд го сграбчи за китката и го придърпа към себе си.
— Да не си посмял да умреш, Ализейд ал Кахтани — каза, допирайки чело в неговото. — Не съм измъкнал умиращия ти от глад задник от пропаст, за да видя как те изяждат гули.
Али преглътна сълзите, които пареха в очите му; и двамата знаеха, че вероятността да напусне брега жив, е съвсем малка.
— Бог да бъде с теб, приятелю.
Той се извърна. Преди да успее да издаде страха, който течеше във вените му, преди останалите да са видели и миг колебание, Али се хвърли в езерото.
Гмурна се надълбоко, върнат от движението обратно в спомена за маридския кошмар. Въпреки че водата беше потъмняла от наноси, зърна дъното на езерото под себе си. Беше кално и сиво, бледо копие на тучната морска равнина от съня му.
Възможно ли е маридите да стоят зад това, зачуди се, спомняйки си тяхната ярост. Дали се бяха завърнали, за да си вземат обратно някогашния си дом?
Не спираше да плува. Беше бърз и много скоро зърна стената, която търсеше. Притисна се плътно до нея и безшумно се показа на повърхността на водата.
Гласове. Той заслуша внимателно. Не беше сигурен какво очакваше — нечленоразделния брътвеж на непознати демони, хлъзгавия език на маридите… ала онова, което чу, накара кръвта му да се смрази.