Елашия начаса се намръщи и Разу наведе глава.
— Прости ми, обич моя. — Тя отново погледна към Нахри. — Елашия не обича да я наричат робиня.
Нахри се мъчеше да скрие шока от лицето си. Тихичко тя остави уменията си да надигнат глава. Нищо чудно, че бе решила, че са сами: нейното сърце и това на Зейнаб бяха единствените, които биеха в целия комплекс. Телата на джиновете пред нея бяха безмълвни. Досущ като това на Дара.
Защото не са истински тела, осъзна Нахри, спомняйки си онова, което знаеше за робското проклятие. Ифритите убиваха джиновете, които отвличаха, и за да ги освободят, Нахидите им измагьосваха нови форми, нови тела, които да приютят спасените им души. Нахри не знаеше почти нищо друго за този процес. Джиновете толкова се бояха от робството, че рядко говореха за него, сякаш дори споменаването на думата „ифрит" можеше да ти навлече съдба, която се смяташе за по-страшна от смъртта.
Съдба, която тримата души пред нея бяха преживели. Нахри отвори уста, мъчейки се да намери отговор.
— Какво правите тук? — попита най-сетне.
— Крием се — отвърна Иса печално. — След онова, което се случи с афшина, никой в Девабад не ни иска. Всички се страхуват, че ще полудеем и ще започнем да избиваме невинни хора с ифритска магия. Решихме, че болницата е най-сигурното място.
Нахри примига.
— Това е било болница?
Ярките очи на Иса се присвиха.
— Не е ли очевидно? — попита, махвайки към рушащите се развалини наоколо. — Къде мислиш, че са практикували предците ти?
Разу побърза да пристъпи напред.
— Защо не дойдете с мен, за да се подкрепите с нещо? — предложи тя мило. — Не се случва често да ни дойдат такива височайши гости, като царски особи. — Усмихна се, когато Зейнаб се дръпна сепнато. — Не се бойте, принцесо, дегизировката ви иначе е прелестна.
Нахри я последва. Думата „болница", отекваше в ушите й. Вътрешният двор се намираше в същото окаяно състояние, както и останалата част от комплекса, с корени, пълзящи по натрошените сини и лимоненожълти плочки, и все пак в тези руини имаше нещо прелестно. Тъмни рози растяха пищни и диви, трънливите им стъбла се увиваха около отдавна рухналата статуя на едно шеду, а въздухът беше пропит с уханието им. Две бюлбюлчета се къпеха и пееха в напукания шадраван пред водопада от клони на групичка сенчести дървета.
— Не обръщайте внимание на Иса — подхвърли Разу безгрижно. — Над обноските му може да се поработи, но е брилянтен учен, водил необикновен живот. Преди ифритите да го отвлекат, прекарал векове, като пътувал из земите на Нил, посещавал тамошните библиотеки и изпращал копия от произведенията им в Девабад.
— Нил? — повтори Нахри нетърпеливо.
— Точно така. — Разу хвърли поглед назад. — Ами да… ти си израснала там. В Александрия, нали?
— Кайро — поправи я Нахри, а сърцето й се сви, както правеше винаги.
— Простете ми грешката. Не съм сигурна дали по мое време съществуваше Кайро — отвърна Разу замислено. — Макар че бях чувала за Александрия. За всичките. — Тя поклати глава. — Какъв суетен, парвенюшки хлапак беше Александър, кръщавайки всички онези градове на себе си. Войските му плашеха до смърт горките човеци в Тохаристан.
Зейнаб ахна.
— Да не искаш да кажеш, че си живяла по същото време, по което и Александър Велики?
Този път усмивката на Разу беше по-загадъчна.
— Точно така. Тази година ще навърша две хиляди и триста години. Внуците на Анахид властваха над Девабад, когато ифритите ме взеха.
— Но… това е невъзможно — ахна Нахри. — Не и за ифритските роби.
— А! Подозирам, че са ти казали, че от преживяването само за няколко месеца до един сме изгубили разсъдъка си? — Едната вежда на Разу подскочи. — Като повечето неща в живота, истината е малко по-сложна. А и моите обстоятелства бяха необичайни.
— Как?
— Сама се предложих на ифритите. — Разу се засмя. — Бях доста порочно създание, със слабост към разкази за изгубени съкровища. Вярвахме, че успеем ли да си възвърнем силите, които бяхме притежавали преди Сулейман, ще можем да открием цял куп легендарни съкровища.
— Предала си се на ифритите?
Зейнаб звучеше скандализирана, ала Нахри започваше да изпитва сродство с тази загадъчна авантюристка.
Разу кимна.
— Един мой далечен братовчед. Беше упорит глупак, който отказа да се подчини на Сулейман, но аз го харесвах. — Тя сви рамене. — По онова време нещата между хората ни… не бяха черно-бели. — Тя вдигна длан. Три черни линии белязваха кожата й. — Само че беше глупаво. Пращах господарите си по дирите на фантастични съкровища, които двамата с братовчед ми възнамерявахме да си присвоим, след като бъдех освободена. Разкопавах някакви стари гробници с третия си човек, когато цялото място рухна, убивайки го и погребвайки пръстена ми в пясъците.