— Не съм раздразнителен. А ти си този, който измисля повечето от историите!
В отговор Лубейд просто се разсмя отново.
— Влез и виж какво ти е пратила сестра ти. — След това погледна към Акиса и вдигна чинията. — Гладна ли си?
— Ужасно.
Поклащайки глава, Али си събу сандалите и се вмъкна в палатката си. Беше малка, но уютна, с предостатъчно място за голямата възглавница, която един от братовчедите на Лубейд бе издължил, за да пасне на „нелепия" ръст на Али. В действителност всичко вътре му беше подарено. Беше пристигнал в Бир Набат единствено с оръжията си и окървавената дишдаша на гърба си и притежанията му бяха като летопис на годините му тук: още една роба и сандалите бяха първите неща, които си бе намерил от един изоставен човешки керван. Коранът, който шейх Джияд му беше дал, когато Али бе започнал да преподава. Многобройните листове с бележки и рисунки, които си беше водил, докато изучаваше как работят различните системи за напояване.
И нещо ново: запечатан меден цилиндър, дълъг колкото предмишницата му и широк колкото юмрук, почиваше върху грижливо сгънатата възглавница. Единият му край беше топнат в гарвановочерен восък, върху който имаше познат подпис.
Али го взе с усмивка, обели восъка и разкри острия като нож рисунък, който той бе предпазвал. Кървав печат, гарантиращ, че само някой кръвен роднина на Зейнаб би могъл да го отвори. Това бе всичко, което можеха да сторят, за да защитят поверителността на кореспонденцията си… не че имаше някакво значение. Онзи, който бе най-вероятно да я залови, бе собственият им баща, а той спокойно би могъл да използва кръвта си, за да прочете писмата им. Вероятно го правеше.
Али притисна ръка към ръба. Върхът на свитъка запуши и се стопи в мига, в който остриетата изтръгнаха кръв, и Али го наклони, изпразвайки съдържанието му върху възглавницата.
Кюлче злато, медна лента за ръка и писмо, дълго няколко страници. Към лентата за ръка беше прикрепена малка бележка, написана с елегантния почерк на Зейнаб.
За главоболията, от които се оплакваш. Пази го добре, малки братко. Нахидата ми взе страшно скъпо за него.
Али прокара пръсти по лентата, гледайки златното кюлче и писмото. Бог да те закриля, Зейнаб. Бир Набат може и да се съвземаше, но въпреки това си оставаше сурово място за живеене и златото щеше да му стигне за дълго време тук. Можеше само да се надява, че изпращането му не беше навлякло неприятности на сестра му. Неведнъж й беше писал, мъчейки се да я откаже да му праща припаси, но тя не му обръщаше внимание, захвърляйки съвета му така, както отказваше да се подчини на неофициалната заповед на баща им, че никой гезирец не бива да му помага. Зейнаб вероятно беше единствената, на която нещо подобно можеше да се размине. Гасан открай време беше мекосърдечен, когато ставаше въпрос за дъщеря му.
Али се излегна по корем върху възглавницата, за да прочете писмото. Познатият почерк на Зейнаб и проницателните й наблюдения бяха като топла прегръдка. Сестра му ужасно му липсваше. Връзката им бе нещо, което той бе твърде млад и самонадеян, за да оцени… до сега, когато тя бе сведена до някое и друго писмо. Али никога вече нямаше да види Зейнаб. Никога нямаше да седи до канала в някой слънчев ден, за да споделят кафе и семейни клюки, нито щеше да стои гордо до нея, когато тя се омъжваше. Никога нямаше да се запознае с бъдещите й деца, с племенниците и племенничките, които в един друг живот щеше да разглези и да научи как да се бият.
Знаеше също така, че би могло да бъде и по-лошо. Всеки ден благодареше на Бог, че се бе озовал сред джиновете на Бир Набат, вместо в ръцете на който и да било от дузините, опитали се да го убият оттогава. Ала болката, която изпитваше, когато си помислеше за семейството си, никога не си отиваше напълно.
В такъв случай може би наистина би трябвало да си създадеш семейство тук. Али се обърна по гръб, наслаждавайки се на топлината на слънцето, огряващо палатката му. В далечината се чуваше шум от играещи си деца и чуруликането на птички. Тихият интерес на Бушра изплува в ума му и останал сам в палатката си, Али не можеше да отрече, че той изпрати лека тръпка по тялото му. Девабад му се струваше на цял свят разстояние от тук, баща му очевидно нямаше нищо против да го забрави. Наистина ли би било толкова ужасно да си позволи да се установи тук за постоянно, да си създаде тихичко онзи домашен живот, който никога не би могъл да има като кайд на Мунтадир?
Почувства как по тялото му плъзна ужас. Да, като че ли отговаряше той, отдавайки се на простичките мечти, които се разиграваха във въображението му. От опит Али бе научил, че мечтите за едно по-добро бъдеще водят единствено до разруха.