3. Нахри
Е, едно беше ясно: старейшините деви не споделяха ентусиазма й за нахидската болница.
Нисрийн я зяпна.
— Изплъзнала си се на стражите си? Отново? Имаш ли представа какво ще стори Гасан, ако разбере?
— Зейнаб ме накара да го направя! — защити се Нахри. А после, осъзнавайки, че вероятно е мъничко неблагодарно да вини зълва си за една разходка, която толкова й беше харесала, побърза да добави: — Каза, че често ходи на подобни разходки и досега не са я хващали. Освен това обеща да поеме отговорността, ако ни заловят.
Картир не можеше да прикрие тревогата си. Върховният свещенослужител обикновено бе по-снизходителен към… неортодоксалните навици на Нахри, но това като че ли беше разклатило спокойствието му.
— И ти й вярваш? — попита, сбърчил разтревожено гъстите си вежди.
— В този случай, да. — Отношенията на Нахри със зълва й бяха трънливи, но можеше да разпознае една жена, копнееща за малко свобода. — А сега ще престанете ли да се суетите за всичко? Това е вълнуващо! Можете ли да си представите? Нахидска болница.
Картир и Нисрийн се спогледаха. Беше само за миг, но нямаше място за съмнение — бузите на духовника пламнаха от вина.
Нахри начаса бе обзета от подозрение.
— Вече знаете за това място? Защо не сте ми казали?
Картир въздъхна.
— Защото не е нито приятно, нито разумно да обсъждаме станалото в болницата. Съмнявам се, че който и да било, освен царя и неколцина отдадени девабадски историци, изобщо знае за него.
Нахри се намръщи при тези неясни думи.
— Тогава откъде знаете вие двамата?
— Защото Бану Маниже научи за съществуването й… и нейната съдба — отвърна Нисрийн тихо. — Непрекъснато се ровеше в старите книги на рода си. Тя ни каза.
— Какво означава „нейната съдба"? — Когато никой не отговори, нетърпението я надви. — Окото на Сулейман, трябва ли всичко тук да бъде тайна? За пет минути научих от Разу повече, отколкото от вас двамата за пет години!
— Разу? Разу на Бага Рустам? — Облекчение огря лицето на Картир, — Слава на Създателя. Страхувах се от най-лошото, когато таверната й изгоря.
Нахри усети как я жегва тъга за милата комарджийка, която я беше приела толкова топло.
— Аз съм Бану Нахида. Би трябвало да знам, че преследват ифритските роби.
Нисрийн и Картир отново се спогледаха.
— Решихме, че така е най-добре — каза Нисрийн най-сетне. — Ти все още скърбеше по Дара и не исках да те товаря със съдбата на неговите събратя.
Нахри потръпна при споменаването на Дара. Не можеше да отрече, че в седмиците след смъртта му беше преживяла срив.
— Въпреки това не е решение, което е трябвало да вземаш вместо мен. — Тя ги изгледа. — Не мога да бъда Бану Нахида в Храма и лечебницата и едновременно с това да се отнасяте към мен като с дете, когато става въпрос за политически въпроси, които според вас ще ме разстроят.
— Политически въпроси, които според нас могат да ти струват живота — поправи я Нисрийн недвусмислено. — В Храма и лечебницата има повече място за грешки.
— А болницата? — не отстъпваше Нахри. — Каква политическа причина би могло да има, за да пазите съществуването й в тайна от мен?
Картир се взираше в ръцете си.
— Не става дума за съществуването й, Бану Нахида. А за онова, което се случи с нея през войната.
Той отново замълча и Нахри бе осенена от идея.
— Ако не можете да ми дадете по-добро обяснение от това, ще ме принудите да се върна там. Един от освободените джинове е историк, сигурна съм, че ще знае.
— За нищо на света — бързо отсече Нисрийн, но после въздъхна примирено. — Болницата била първата, която паднала, когато Зейди ал Кахтани превзел Девабад. Нахидите, които били в нея, не могли дори да избягат в палата. Шафитите се разбунтували в мига, в който войските на Зейди проникнали през градските стени. Щурмували болницата и избили всички Нахиди вътре. До последния, Бану Нахри. От възрастните фармацевти до чираците, които били почти деца.
Картир се обади с мрачен глас, докато кръвта се отцеждаше от лицето на Нахри:
— Казват, че било наистина брутално. Гезирците имали своите зулфикари, разбира се, ала шафитите се биели с ромейски огън.
— Ромейски огън? — повтори Нахри.
Терминът й се струваше бегло познат.
— Човешко изобретение — обясни Нисрийн. — Субстанция, която лепне като катран и изгаря дори кожата на девите. „Огън за огнепоклонниците", така крещели шафитите. — Тя наведе поглед. Изглеждаше, сякаш й се повдига. — Някои и досега го използват. Именно така крадците джинове, които убиха родителите ми, изпепелиха храма на семейството ми.