— Претекст, за да пазаруваме и пием.
— Така е — съгласи се Джамшид. — Но освен това е и изключително зрелище. Най-различни състезания и празненства, търговци, носещи най-нови и смайващи стоки от целия свят. Паради, фойерверки…
Нахри простена.
— В лечебницата ще сме страшно заети. — Джиновете приемаха веселбите наистина сериозно… за разлика от риска от прекаляването. — Мислиш ли, че баща ти ще се върне дотогава?
Каве беше заминал наскоро, за да посети семейното имение на рода Прамух в Зариаспа, беснеейки заради някакъв спор между билкарите му и особено зловредни жаби, нападнали сребърната им мента.
— Със сигурност — отвърна Джамшид. — Ще се върне, за да помогне на царя с последните приготовления.
Двамата минаха покрай огромния огнен олтар. Беше красив и Нахри винаги поспираше за миг, за да му се възхити, дори когато не ръководеше церемония. От основно значение за вярата на девите, поразителните олтари се състояха от съд с пречистена вода, в чиято среда се издигаше подобно на мангал съоръжение. В него гореше огън от кедрово дърво, който се угасяваше едва при смъртта на поклонника. Всяка сутрин на зазоряване мангалът се премиташе грижливо от пепелта, отбелязвайки завръщането на слънцето, а стъклените маслени лампи, които се поклащаха в съда, се запалваха наново, та водата постоянно да къкри тихо.
Дълга опашка поклонници чакаха, за да получат благословия от духовника. Нахри улови погледа на момиченце в жълта плъстена рокля, което шаваше до баща си. Намигна му и момиченцето грейна, подръпвайки ръката на баща си и сочейки развълнувано.
До нея Джамшид се препъна. Олюля се и изохка от болка, но отказа помощта на Нахри, когато тя понечи да го улови над лакътя.
— Мога и сам — настоя и тропна с бастуна си. — Надявам се да се отърва от това до Навастем.
— Завидна цел — меко каза Нахри, ала в гърдите й се надигна тревога, докато изучаваше упоритото изражение върху лицето му. — Внимавай обаче да не се преумориш. Тялото ти се нуждае от време, за да се изцели.
Джамшид направи физиономия.
— Предполагам, че да бъдеш прокълнат си има своите недостатъци.
Нахри се закова на място и се обърна, за да го погледне.
— Не си прокълнат.
— Имаш ли по-добро обяснение за това защо тялото ми реагира толкова зле на лечението на Нахидите?
Не. Нахри прехапа устни. Уменията й бяха нараснали значително, но неспособността й да излекува Джамшид подкопаваше самоувереността й.
— Джамшид… все още съм нова в това, а Нисрийн не е Нахида. Много по-вероятно е да съществува някаква магическа или медицинска причина възстановяването ти да отнема толкова дълго време. Обвинявай мен — добави тя. — Не себе си.
— Не бих посмял. — Наближаваха светилищата, подредени покрай стената на Храма. — Макар че, като стана дума… бих искал Да опитаме отново възможно най-скоро.
— Сигурен ли си? Предишния път, когато го направихме…
Нахри не довърши, мъчейки се да намери дипломатичен начин да изтъкне, че последния път, когато се беше опитала да го лекува, той бе издържал едва пет минути, преди да закрещи в агония, дерейки кожата си.
— Знам. — Джамшид извърна очи, сякаш се мъчеше да скрие както надеждата, така и отчаянието от лицето си. За разлика от мнозина в Девабад, Джамшид никога не й се бе струвал добър лъжец. — Но бих искал да опитам. — Гласът му се понижи. — Емирът… баща му го принуди да назначи друг капитан на личната си охрана.
— О, Джамшид, това е просто служба — отвърна Нахри. — Несъмнено знаеш, че ти си най-близкият другар на Мунтадир. Той непрекъснато те обсипва с похвали.
Джамшид поклати упорито глава.
— Аз съм този, който трябва да го защитава.
— Едва не загина, докато го защитаваше.
Точно в този неподходящ момент стигнаха до светилището на Дара и Нахри усети как Джамшид се напрегна. Светилището на Дара беше едно от най-популярните. Гирлянди от рози украсяваха месинговата статуя, изобразяваща воин дев, изправен гордо в стремената на коня, за да се прицели в преследвачите си, земята в основата му беше осеяна с приношения. Всякакви остриета бяха забранени в храма, така че поклонниците бяха донесли малки керамични фигурки, изобразяващи най-различни церемониални оръжия, най-вече стрели.
Огромен сребърен лък беше окачен на стената зад статуята и докато се взираше в нея, Нахри усети как в гърлото й засяда буца. Беше прекарала дълго време, взирайки се в този лък, макар и никога в компанията на мъж — приятел, — който имаше пълното право да ненавижда афшина, който се беше бил с него.