Само че Джамшид не гледаше лъка. Вместо това се беше смръщил срещу нещо в краката на статуята.
— Това крокодил ли е? — попита, посочвайки малък овъглен скелет.
Нахри сви устни.
— Така изглежда. Ализейд Убиеца на афшини.
Произнесе титлата бавно, ненавиждайки всичко в нея.
Джамшид изглеждаше отвратен.
— Това е мерзко. Определено не съм почитател на Ализейд, ала същото чувство, което нарича аяанлийците крокодили, нарича нас огнепоклонници.
— Не всички споделят твоята толерантност — отвърна Нахри. — И преди съм виждала скелети тук. Предполагам, че има такива, които си мислят, че на Дара би му харесало убиецът му да бъде изгорен под него.
— Вероятно действително би му харесало — мрачно каза Джамшид. А после я погледна и изражението му се промени. — Често ли го правиш? Често ли идваш тук, имам предвид?
Нахри се поколеба, несигурна как да отговори. Дара беше като оголен нерв за нея, дори пет години след смъртта му… емоционален трънак, който се оплиташе още повече, когато тя се опиташе да го изкорени. Спомените й за сопнатия, красив воин, към когото се беше привързала по време на пътуването им към Девабад, се бореше със знанието, че освен това беше военнопрестъпник, ръцете му бяха окъпани в кръвта на невинните жители на Ки-зи. Беше си откраднал място в сърцето й, а после го беше разбил, толкова отчаяно жадуващ да я спаси, въпреки собствените й желания, че бе готов да рискува да потопи света им във война.
— Не — отвърна най-сетне, заповядвайки на гласа си да не трепери. За разлика от Джамшид, тя прекрасно умееше да крие чувствата си. — Опитвам се да не го правя. Това не е светилище на онзи Дара, когото познавам.
Джамшид премести поглед от светилището към нея.
— Какво искаш да кажеш?
Нахри се вгледа в статуята, воина, изваян в действие.
— За мен той не беше легендарен афшин. Не и в началото. Ки-зи, войната, въстанието… не ми каза за нищо от това. — Тя замълча за миг. Именно тук, в Храма, двамата с Дара бяха стигнали най-близо до това да изрекат с думи онова, което се беше зародило между тях, скарване, което ги беше разделило и Нахри за пръв път бе зърнала колко много бе откраднала войната от Дара… и колко много тази загуба беше изкривила характера му. — Не мисля, че искаше да го знам. В крайна сметка… — Гласът й омекна. — Не мисля, че това е мъжът, който искаше да бъде. — Тя се изчерви. — Извинявай. Най-малко теб трябва да товаря с това.
— Можеш да ме товариш — тихо каза Джамшид. — Трудно е да гледаме как този град съсипва онези, които обичаме. — Той въздъхна и се извърна, подпирайки се на бастуна си. — Трябва да се прибираме.
Потънала в мисли, Нахри мълчеше, докато излизаха от Храма и прекосяваха грижливо поддържаните градини на път към паланкина, който ги очакваше. Слънцето мина над далечните планини, потъвайки зад зеления хоризонт, и от някъде дълбоко в храма долетяха ударите на барабан. Откъм града призивът за молитва на джиновете отговори на вълни. В отбелязването на залеза джинове и деви бяха обединени за кратко.
В паланкина Нахри се отпусна върху възглавниците. Полюшването я унасяше в сън, докато прекосяваха квартала на девите.
— Уморена ли си? — попита я Джамшид, когато тя се прозя.
— Непрекъснато. Миналата нощ изгубих пациент. Агниваншийска жена, която вдишала парите, с чиято помощ кара килимчетата си да летят. — Нахри разтърка слепоочията си. — При мен никога не е скучно.
Джамшид поклати глава с развеселен вид.
— Мога да ти помогна, когато се приберем.
— Ще ти бъда благодарна. Ще накараме от кухнята да ни изпратят нещо за хапване.
Джамшид простена.
— Не и твоята странна човешка храна.
— Харесвам моята странна човешка храна — защити се Нахри. Един от готвачите в двореца беше възрастен мъж от Египет, шафит с усет за това кога да приготви успокояващите ястия от някогашния й дом. — Освен това…
Писък на жена проряза въздуха отвън.
— Пуснете го! Моля ви! Умолявам ви! Нищо не сме направили!
Нахри се изпъна. Паланкинът спря рязко и тя повдигна брокатената завеска. Все още се намираха в Квартала на девите, в една спокойна уличка, която минаваше покрай някои от най-старите и най-хубави домове в града. Пред най-голямата от тях дузина войници от Царската стража ровеха из купчина мебели. Двама деви и едно момче, което надали имаше и осемнайсет години, вързани и със запушени усти, бяха коленичили на улицата.
Възрастна жена дева се молеше на войниците.
— Моля ви, синът ми е още момче. Нямаше нищо общо с това!