Още един войник излезе през строшената врата на къщата, чиито крила висяха на пантите. Извика развълнувано нещо на гезирски, а после хвърли покрит с дърворезба сандък върху калдъръмената уличка толкова силно, че той се счупи. Посипаха се монети и нешлифовани скъпоценни камъни, блещукащи върху мократа земя.
Нахри скочи от носилката, без да се замисли.
— Какво, в името на Всевишния, става тук? — поиска да узнае.
— Бану Нахида! — Облекчение огря плувналите в сълзи очи на жената. — Обвиняват съпруга ми и брат му в измяна и се опитват да вземат сина ми! — Тя преглътна задавящото я ридание и продължи на дивастийски. — Това е лъжа! Всичко, което направиха, бе да се съберат, за да обсъдят новия данък върху земите на девите. Царят чу за това и сега ги наказва, задето казаха истината!
Гняв лумна в Нахри, горещ и опасен.
— Къде е заповедта ви? — поиска да узнае тя, обръщайки се към войниците. — Не мога да си представя, че са ви дали позволение да плячкосате тази къща.
Войниците изобщо не изглеждаха впечатлени.
— Нови правила — отвърна един от тях безцеремонно. — Сега Стражата получава една пета от всичко, конфискувано от неверниците… а това сте вие, девите. — Изражението му потъмня. — Интересно как всички в града страдат, освен огнепоклонниците.
Жената дева падна на колене пред Нахри.
— Бану Нахида, моля ви! Казах им, че може да вземат всички пари и украшения, които поискат, но не им позволявайте да ми отнемат семейството! Хвърлят ли ги в онази тъмница, никога вече няма да ги видя.
Джамшид се приближи до тях.
— Семейството ти няма да отиде никъде — увери я той. Обърна се към войниците и заяви със стоманен глас: — Изпратете един от хората си при емира. Не искам никой да докосне тези хора и с пръст, докато той не дойде тук.
Войникът изсумтя.
— Получавам заповедите си от царя. Не от емира и определено не от някакъв безполезен мним афшин. — Жестокост се прокрадна в гласа му, когато кимна към бастуна на Джамшид. — Новият ти лък далеч не е толкова страшен, колкото предишния, Прамух.
Джамшид се дръпна така, сякаш го бяха зашлевили, и Нахри пристъпи напред, вбесена заради него.
— Как смееш да му говориш с такова неуважение? Той е синът на великия везир.
Само за късче от секундата войникът извади своя зулфикар.
— Баща му не е тук, нито пък проклетият ти Бич. — Той измери Нахри със студен поглед. — Не ме предизвиквай, Нахидо. Заповедите на царя бяха съвсем ясни, а вярвай ми, нямам никакво търпение за огнепоклонницата, която отприщи своя афшин срещу моите събратя. — Той вдигна зулфикара си опасно близо до гърлото на Джамшид. — Така че, освен ако не искаш Да започна да екзекутирам деви, те съветвам да се върнеш в паланкина си.
Нахри замръзна при тази заплаха… и онова, за което говореше тази неприкрита враждебност. Гасан управляваше Девабад с желязна ръка — ако войниците му дръзваха да заплашват двама от най-могъщите деви в града, то бе, защото не се бояха, че ще бъдат наказани.
Джамшид пръв отстъпи назад, посягайки към ръката на Нахри. Неговата беше студена.
— Да вървим — тихо каза на дивастийски. — Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-скоро ще мога да докладвам за това на Мунтадир.
Дълбоко угнетена, Нахри едва бе в състояние да погледне към жената. В този миг, макар да ненавиждаше спомена за воина Дара, й се прииска той да беше тук, да събуди каменните шедута за живот и да вдигне лъка си срещу онези, които искаха да наранят техните събратя.
— Съжалявам — прошепна тя, проклинайки неспособността си да стори нещо повече. — Ще говорим с емира, обещавам ти.
Жената ридаеше.
— Каква полза? — попита тя, гласът й бе пропит с горчиво отчаяние. Следващите й думи жегнаха Нахри право в сърцето. — Ако не можете да защитите себе си, как бихте могли да защитите останалите от нас?
4. Дара
В дълбоката тишина на една снежна нощ Дара си проправяше път през черна гора.
Правеше го в пълно мълчание, придвижвайки се безшумно заедно с петимата млади деви, които повтаряха всяко негово движение. Бяха увили ботушите си с плат, за да заглушат шума от стъпките си, вълнените им палта бяха натъркани с пепел и пръст, подражавайки на цвета на голите дървета и скалистата земя. Съществуваха магически начини — по-добри начини — да се скриеш, ала онова, което правеха тази нощ, бе колкото мисия, толкова и изпитание и Дара искаше да подложи младите си новобранци на предизвикателство.
Спря до следващото дърво и вдигна ръка, давайки им да последват примера му. Присви очи и се вгледа в набелязаната цел, а дъхът му вдигаше пара зад плата, който закриваше долната част на лицето му.