Прекарал си цял живот, обучавайки воини. Знаеш, че имат нужда от това. Дара прогони опасенията си.
Нададе ниско бухане като сова. Един от джиновете вдигна глава, но само за миг. Хората на Дара се разпръснаха в разгърната нишка, тъмните им очи го стрелкаха с поглед, докато се движеха. Дара видя как стрелците му опънаха тетивата.
Той цъкна с език — последният сигнал.
Натопените в катран стрели лумнаха в измагьосани пламъци. Джиновете разполагаха с по-малко от миг, за да ги забележат, преди те да изсвистят покрай тях, забивайки се в брезента. За частица от секундата палатката пламна. По-едрият гезирец — възрастен мъж с гъста прошарена брада се обърна рязко, за да грабне зулфикарите.
Мардонийе беше по-бърз. Изрита остриетата настрани, а после се нахвърли върху гезиреца. Двамата се затъркаляха в снега, вкопчени един в друг.
— Абу Саиф!
По-младият съгледвач се метна към своя спътник… неразумен ход, който остави гърба му незащитен, когато останалите от воините на Дара изскочиха от прикритието си. Те хвърлиха тежка мрежа над главата му и като го издърпаха назад, оплетоха ръцете му. За броени секунди ханджарът му беше изтръгнат, а около китките му имаше железни окови, целящи да отслабят магията му.
Мардонийе все още се биеше. Гезирецът — Абу Саиф — го удари силно през лицето и сграбчи зулфикара си. Оръжието изригна в пламъци и той се обърна към Мардонийе.
Дара свали лъка от рамото си и сложи стрела в тетивата, преди да осъзнае какво прави. Остави го да се бие, заповядваше афшинът в него. Почти можеше да чуе гласа на баща си, гласовете на чичовците си, своя. В разгара на битката нямаше място за милост.
Ала Създателят да му е на помощ, не бе в състояние да гледа как още един дев загива. Опъна тетивата, пръстът му беше върху потрепващото перо на стрелата, а тетивата — опряна леко до бузата му.
Мардонийе се метна към коленете на гезиреца с рев, поваляйки го в снега. Друг от стрелците на Дара се втурна напред, стоварвайки лъка си като сопа върху ръката на гезиреца. Зулфикарът се изплъзна от ръката на Абу Саиф и пламъците угаснаха още преди да падне на земята. Стрелецът удари силно джина през лицето и той рухна.
Беше се свършило.
Докато Дара стъпче огъня им, съгледвачите вече бяха вързани. Той провери набързо пулса на мъжа в безсъзнание.
— Жив е — потвърди с облекчение и кимна към малкия лагер. — Прегледайте припасите им. Изгорете всички документи, които намерите.
Абу Саиф кипеше от възмущение.
— Не знам какво си мислите, че правите, огнепоклонници такива, но ние сме царски стражи. Това е предателство! Когато командирът на гарнизона ми научи, че сте попречили на мисията ни, ще заповяда да ви екзекутират!
Мардонийе подритна една голяма торба и тя издрънча.
— Жълтиците, които са задигнали от хората ни, предполагам.
— Данъци — грубо каза гезирецът. — Знам, че тук сте полудиви, но несъмнено все притежавате някаква елементарна идея за властта.
Мардонийе изсумтя презрително.
— Нашето племе е управлявало империи, докато твоето се е ровило из човешките боклуци, ти, пясъчна бълха.
— Достатъчно. — Дара погледна към Мардонийе. — Оставете жълтиците. Оставете всичко, освен оръжията им, и се отдалечете. Отведете ги поне на двайсет крачки от тук.
Гезирският войник се задърпа, мъчейки се да се отскубне, докато го изправяха на крака. Дара се залови да развие кърпата си за глава, тъй като не искаше да я изгори, докато се преобразяваше. Тя се закачи за миг за робския пръстен, който той все още се боеше да свали.
— Ще увиснете на бесилката за това! — повтори джинът. — Вие, мръсни, чукащи сестрите си, почитащи огъня…
Ръката на Дара се стрелна напред в мига, в който очите на Мардонийе лумнаха отново. Прекрасно знаеше колко бързо можеше да избухне напрежението между племената им, така че сграбчи джина за гърлото.
— До нашия лагер ни чака дълъг път — заяви безстрастно. — Ако не можеш да бъдеш учтив, ще ти отнема способността да говориш.
Очите на джина се плъзнаха по сега откритото лице на Дара, спирайки върху лявата му скула. Това беше достатъчно, та кръвта да се отцеди от лицето му.
— Не — прошепна. — Ти си мъртъв. Ти си мъртъв!
— Бях — съгласи се Дара студено. — А сега не съм. — Не можа да скрие нотките на озлобление в гласа си. Подразнен, той бутна гезиреца към хората си. — Лагерът ви всеки момент ще бъде нападнат от птица рух. Най-добре се отдръпнете.
Джинът ахна и вдигна очи към небето.
— Какво ще стане всеки момент?
Дара вече му беше обърнал гръб. Изчака, докато шумът от хората му утихна. Разстоянието не беше само за тяхната безопасност.