Дара не обичаше никой да вижда как се преобразява.
Свали палтото си и го остави настрани. Горещина се надигаше на мъгливи вълни от татуираните му ръце, снегът около него се топеше във въздуха, още преди снежинките да докоснат кожата му. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се подготви. Мразеше тази част.
Огън изригна от кожата му, червена светлина се разля по крайниците му, пропъждайки обичайния им кафяв цвят. Цялото му тяло се разтресе яростно и той падна на колене, краката му се вцепениха. Беше му отнело две години, за да се научи как да преминава от формата, тази на типичен мъж от племето си, макар и с изумрудени очи, в тази на истински дев, както Маниже настояваше да го нарича, формата, която бяха приемали събратята им, преди Сулейман да ги промени. Формата, която ифритите бяха запазили до днес.
Зрението му се изостри, вкус на кръв изпълни устата му, докато зъбите му се издължаваха. Винаги забравяше да се подготви за тази част.
Ръцете му, завършващи с хищни нокти, зариха в ледената земя, докато първичната му неспокойна сила се укроти. Случваше се единствено когато приемеше тази форма — покой, който го обземаше, когато се превърнеше в нещо, което ненавиждаше. Изпусна дъха си, при което от устата му се посипаха горящи въглени, и се изпъна.
Вдигна ръце и около тях се завихри дим. Рязко движение с нокти по китката му и блещукаща ивица златна кръв покапа, за да се слее с дима, растейки и извивайки се във въздуха, докато той я оформяше. Крила и хищни нокти, човка и блестящи очи. Бореше се за въздух, магията го изцеждаше.
— Аджанадивак — прошепна той, заповедта му звучеше все още странна върху езика му.
Истинският език на девите, език, който само шепа ифрити си спомняха все още. Съюзниците на Маниже, принудени да научат един неохотен афшин на древната магия на девите, която Сулейман им бе отнел.
Огън изригна от птицата рух и тя изкряска. Издигна се във въздуха, все още под контрола на Дара, разрушавайки лагера за броени минути. Накара я да се сгромоляса през клоните на дърветата и да прокара нокти по дънерите им. Всеки, имал злощастието да се натъкне на това място (членове на Царската стража, изпратени да открият изгубените си другари, макар че Дара се съмняваше дали изобщо ще успеят да стигнат до тук), щеше да си помисли, че съгледвачите са били изядени, малкото състояние в събрани данъци оставаше недокоснато.
Освободи птицата рух и тя се разпадна, посипвайки земята с пепел. С един последен изблик на магия Дара прие предишната си форма, потискайки стон на болка. Винаги болеше, сякаш натикваше тялото си в тясна бодлива клетка.
Мардонийе се озова до него след броени секунди, лоялен както винаги.
— Палтото ти, афшине.
Дара го пое признателно.
— Благодаря ти — каза, а зъбите му тракаха.
По-младият мъж се поколеба.
— Добре ли си? Ако имаш нужда от помощ…
— Добре съм — настоя Дара.
Беше лъжа, вече усещаше черния катран, който клокочеше в стомаха му — страничен ефект от връщането в смъртното му тяло, докато новата магия все още течеше във вените му. Само че отказваше да покаже подобна слабост пред хората си нямаше да рискува Маниже да научи за това. Ако зависеше от Бану Нахида, Дара завинаги щеше да остане във формата, която ненавиждаше.
— Върви. Ей сега ще дойда.
Изчака, докато воините му се скриха от поглед и отново се свлече на колене, с разбунтуван стомах и треперещи крайници, а снегът се сипеше безшумно наоколо.
Гледката на лагера неизменно му носеше облекчение, познатите струйки дим обещаваха топло ядене, а сивите плъстени палатки, които се сливаха с хоризонта — топло легло. Те бяха високо ценен разкош за всеки воин, който току-що бе прекарал три дни, полагайки огромни усилия да не изтръгне езика на един особено дразнещ джин. Деви се суетяха насам-натам, заети с готвене, тренировки, лъскане и коване на оръжие. Бяха осемдесетина на брой, изгубени души, на които Маниже се беше натъкнала през годините си на бродене. Единствените останали живи след нападение на захак, нежелани деца, изгнаници, които бе спасила от смърт, и оцелелите от Отряда на девите. Бяха й се врекли във вярност, обещавайки й своята преданост с клетва, от която езиците им щяха да изсъхнат, ако се опитаха да я нарушат.
Дара беше превърнал около четиресет от тях във воини, включително и няколко жени. В началото се беше възпротивил, намирайки го за неортодоксално и нередно. Бану Маниже обаче беше изтъкнала, че ако може да се бие за една жена, би трябвало да може да се бие и рамо до рамо с една от тях, и Дара бе принуден да признае, че има право. Една от жените, Иртемиз, беше най-надареният му стрелец.