Доброто му настроение се изпари в мига, в който погледът му падна върху кошарата. В нея имаше нов кон: златиста кобила, чието изящно изработено седло беше преметнато през оградата.
Сърцето на Дара се сви. Познаваше тази кобила.
Каве е-Прамух беше подранил.
Ахване зад гърба му привлече вниманието му.
— Това е лагерът ви?
Беше Абу Саиф, зулфикаринът, който едва не беше убил Мардонийе и все пак по време на пътуването им насам се бе оказал далеч по-малко дразнещ от по-младия си съплеменник. Зададе въпроса на отличен дивастийски, беше казал на Дара, че в продължение на десетилетия бил женен за жена дева. Сивите му очи обходиха спретнатата редица палатки и каруци.
— Редовно се местите — отбеляза. — Да, предполагам, че е логично. Така е по-лесно да останете незабелязани.
Дара срещна погледа му.
— Добре ще сториш да запазиш подобни заключения за себе си.
Изражението на Абу Саиф потъмня.
— Какво възнамерявате да сторите с нас?
Не знам. Освен това не беше нещо, за което можеше да мисли точно сега… не и когато гледката на коня на Каве го изпълваше с тревога, от която му се повдигаше.
Той хвърли поглед към Мардонийе.
— Погрижи се джиновете да бъдат обезвредени, но им донеси вода за миене и нещо топло за хапване. — Замълча за миг и погледна уморената си групичка войници. — Направете същото и за себе си. Заслужихте си почивката.
След това се обърна към главната палатка. Най-различни емоции бушуваха в него. Какво казваш на бащата, чийто син едва не си убил? Не че Дара беше възнамерявал да го направи. Не си спомняше нищо от нападението си над бойния кораб. Времето между странното желание на Нахри и мига, в който Ализейд беше паднал в езерото през онази злощастна нощ, беше обвито в мъгла. Много добре обаче си спомняше онова, което беше видял след това: тялото на добрия млад мъж, когото беше взел под крилото си, свлечено върху палубата, а гърбът му — надупчен от неговите стрели.
С играещ от нерви стомах той се изкашля пред входа на палатката, съобщавайки на намиращите се вътре за присъствието си, преди да повика:
— Бану Нахида?
— Влез, Дара.
Дара пристъпи вътре и начаса се разкашля още по-силно, вдъхнал облака парлив лилав дим, който го посрещна — един от многобройните експерименти на Маниже. Те бяха подредени върху огромната оловна маса, която Маниже настояваше да носят със себе си, когато пътуваха инструментите й заемаха цяла каруца.
Маниже и сега беше на масата, седнала върху една възглавница зад рееща се във въздуха стъкленица, с дълъг форцепс в ръката. Люлякова течност кипеше в стъкленицата, над която се вдигаше лилав дим.
— Афшине — поздрави го топло и пусна малък, гърчещ се сребрист предмет в стъкленицата. Разнесе се металически писък и тя отстъпи назад, отмахвайки кърпата, с която беше закрила лицето си. — Мисията ти увенча ли се с успех?
— Тъкмо прибират гезирските съгледвачи на сигурно място — отвърна Дара, изпълнен с облекчение, че Каве го няма.
Веждата на Маниже подскочи.
— Живи?
Дара се намръщи.
— Както ми нареди.
Лека усмивка огря лицето й.
— Оценявам го. Моля те, кажи на хората си да ми донесат една от реликвите им възможно най-скоро.
— Реликвите им? — И джиновете, и девите имаха реликви, представляваха малко кръв, понякога млечен зъб или кичур коса, нерядко и свещен стих, обвити в метал и носени по тялото. Бяха предпазна мярка, с чиято помощ душата можеше да се върне в измагьосано тяло, в случай че притежателят й бъдеше поробен от ифрит. — Защо са ти техните…
Въпросът заглъхна върху устните му. Каве е-Прамух се беше появил от вътрешната стая, за да се присъедини към тях.
Дара едва се сдържа да не зяпне. Не беше сигурен кое го изненада повече: това, че Каве бе излязъл от малката стая, където Маниже спеше, или това, че изглеждаше ужасно. Сякаш беше остарял не с пет, а с петдесет години, лицето му беше набраздено от бръчки, косата и мустаците му бяха посребрели почти напълно. Беше отслабнал, тъмните торбички под очите му издаваха, че това е мъж, който бе видял твърде много и не спеше достатъчно.
Очи, които начаса намериха Дара и когато го сториха, се изпълниха с всичкия гняв и чувството, че е бил предаден, които несъмнено кипяха в него от онази нощ на кораба.
Маниже улови везира за китката.
— Каве — меко каза тя.
Отработените думи на разкаяние се изпариха от главата на Дара. Той прекоси стаята и падна на колене.