— Толкова съжалявам, Каве. — Извинението се изля като порой от устните му. — Никога не съм искал да го нараня. Бих се пронизал със собствената си ръка, ако…
— Шейсет и четири — прекъсна го Каве студено.
Дара примига.
— Какво?
— Шейсет и четири. Броят на девите, убити в седмиците след смъртта ти. Някои загинаха след разпит, невинни, които нямаха нищо общо с бягството ти. Други умряха, защото протестираха срещу онова, което според тях беше несправедливото ти убийство от ръката на принц Ализейд. Останалите загубиха живота си, защото Гасан остави шафитите да ни нападнат, опитвайки се да принуди племето ни да се подчини. — Устните на Каве изтъняха. — Ако ще ми излизаш с безполезни думи на разкаяние, нека поне знаеш истинските мащаби на онова, за което носиш вина. Синът ми е жив. Много други не са.
Лицето на Дара гореше. Нима Каве мислеше, че не съжалява до мозъка на костите си за това, до което бяха довели постъпките му? Че всеки ден не бе напомняне за грешката му, докато се грижеше за травматизираните оцелели от Отряда на девите?
Той стисна зъби.
— Значи, според теб трябваше да си стоя и да гледам как принуждават Бану Нахри да се омъжи за онази развратна пясъчна бълха?
— Да — отвърна Каве рязко. — Точно това трябваше да направиш. Трябваше да преклониш проклетата си глава и да приемеш губернаторския пост в Зариаспа. Би могъл с години да обучаваш тайно войска в Девастана, докато Бану Нахри приспи бдителността на Кахтаните с фалшиво усещане за мир. Гасан не е млад мъж. Ализейд и Мунтадир лесно биха могли да бъдат настроени един срещу друг, след като Мунтадир се възкачеше на престола. Можехме да оставим гезирците да се унищожат сами и тогава да се намесим и да вземем властта без почти никакво кръвопролитие. — Очите му припламнаха. — Казах ти, че имаме съюзници и подкрепа извън Девабад, защото ти имах доверие. Защото не исках да направиш нещо прибързано, преди да сме готови. — Гласът му стана жлъчен. — И през ум не ми е минавало, че уж хитрият Дараявахуш е-Афшин, бунтовникът, който замалко да надвие Зейди ал Кахтани, ще изложи всички на опасност просто защото иска да избяга.
Огънят под стъкленицата на Маниже лумна, а с него и гневът на Дара.
— Не бягах…
— Достатъчно — намеси се Маниже, измервайки и двамата с гневен поглед. — Афшине, успокой се. Каве… — Тя поклати глава. — Каквито и да бяха последиците, Дара е действал, за да предпази дъщеря ми от една съдба, на която аз се съпротивлявах с десетилетия. Не мога да го виня за това. А ако си мислиш, че Гасан не е започнал да търси повод да потисне девите от мига, в който една нахида и един афшин са пристъпили през портата на Девабад, значи, не го познаваш много добре. — Тя им хвърли още един строг поглед. — Не сте тук, за да се хванете за гушите. — Махна с ръка към купчината възглавници на пода, подредени около огнения й олтар. — Седнете.
Скастрен, Дара се подчини. Надигна се и отиде до възглавниците. След миг Каве стори същото, все така гневно намръщен.
Маниже се настани между тях.
— Ще измагьосаш ли малко вино? — помоли тя Дара. — Подозирам, че и на двамата ще ви дойде добре.
Дара бе почти сигурен, че единственото, което Каве би искал да направи с чаша вино, бе да му го лисне в лицето, но се подчини. Щракна с пръсти и начаса се появиха три месингови бокала, пълни с тъмнокехлибарено вино от фурми.
Отпи глътка, мъчейки се да се успокои. Едва ли щеше да уталожи притесненията на Каве за темперамента си, ако накараше да избухне огън.
— Как е той? — попита предпазливо. — Джамшид. Ако мога да попитам.
Каве се взираше в олтара.
— Цяла година не се пробуди. Нужна бе още една, за да успее да седне и да използва ръцете си. Сега върви с помощта на бастуни, но… — Гласът му се прекърши, ръката му трепереше толкова силно, че едва не разля виното си. — Не се справя добре с това да е ранен. Обожаваше да бъде воин… искаше да бъде като теб.
Думите подействаха на Дара като плесница. Засрамен, той наведе поглед, но не и преди да зърне Маниже. Стискаше бокала толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.
— Ще се оправи, Каве — проговори тя. — Обещавам ти. Джамшид Що оздравее напълно и ще има всичко, което му е било отнето.
Напрегнатостта в гласа й изненада Дара. През годините, откакто я познаваше, спокойствието на Маниже бе непоклатимо.
Всъщност беше доста успокояващо. Тъкмо онази абсолютна невъзмутимост, каквато той предпочиташе у един лидер.
Двамата са приятели, напомни си той. Нищо чудно, че искаше да закриля сина му.