— Той ли се е бил с царицата на маридите?
При тези думи в горичката се възцари мъртвешка тишина. Пръстите на Али застинаха върху мокрия пясък.
— Какво?
— Царицата на маридите. — Беше се обадило малко момче, на име Файзал. Личицето му беше сериозно. — Абба казва, че един от твоите предци е победил царица на маридите и затова ти можеш да ни намираш вода.
Простичките думи, изречени така невинно, прорязаха Али като отровно острие, оставяйки смразяващ ужас да полази по крайниците му. Отдавна подозираше, че из Бир Набат тихичко се ширят слухове за влечението му към водата, ала за пръв път чуваше името си да се споменава във връзка с маридите. Вероятно не беше нищо сериозно: полузабравена народна приказка, пробудена за нов живот, когато той бе започнал да открива извори.
Само че това не беше връзка, чието съществуване можеше да допусне.
— Предците ми никога не са имали нищо общо с маридите — заяви твърдо, без да обръща внимание на бунтуването в стомаха си. — Маридите ги няма. Никой не ги е виждал от векове.
Само че вече усещаше нетърпеливо любопитство да обзема учениците му.
— Вярно ли е, че ще ти откраднат душата, ако се вгледаш твърде дълго в отражението си във водата? — попита едно момиченце.
— Не — отвърна едно от по-големите, преди Али да успее да отвори уста. — Чух обаче, че някога човеците им принасяли в жертва бебета. — Гласът й се извиси от вълнение, примесено със страх. — А ако не им ги дадели, маридите потопявали селата им.
— Престани — примоли се едно от по-малките момчета. Изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче. — Ако говорите за тях, те ще те отвлекат през нощта.
— Достатъчно — отсече Али и няколко деца се свиха. Думите му бяха прозвучали по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Докато не си научите буквите, не искам да чувам нищо повече за…
В този миг Лубейд се втурна в горичката.
— Прости ми, братко. — Приятелят му се преви надве, подпирайки ръце на коленете си, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Само че има нещо, което трябва да видиш.
Керванът беше достатъчно голям, за да се вижда от доста далече. Али, който гледаше приближаването му от върха на скалите край Бир Набат, преброи поне двайсет камили, движещи се в сигурна, пъплеща редица към селото. Когато излязоха от сянката на една масивна пясъчна дюна, слънцето заблещука по повърхността на перлено белите плочки, с които бяха натоварени животните. Сол.
Стомахът му се сви на топка.
— Аяанлийци. — Засенчил очите си с ръка, Лубейд взе думите от устата на Али. — Носещи цяло състояние… изглежда, достатъчно сол, за да изплати данъка за една година. — Той отпусна ръка. — Какво правят тук?
Застанала до него, Акиса скръсти ръце.
— Не може да са се изгубили. Ние сме на една седмица път от главния търговски маршрут. — Тя хвърли поглед към Али. — Възможно ли е да са роднини на майка ти?
Силно се надявам, че не са. Въпреки че другарите му не го знаеха, именно роднините на аяанлийската му майка бяха причината да го прокудят от Девабад. Те стояха зад решението на „Танзим" да го вербуват, очевидно с надеждата шафитските бунтовници в крайна сметка да го убедят да сложи ръка на трона.
Беше нелеп план, ала в хаоса, последвал смъртта на афшина, Гасан нямаше намерение да поеме риска някой да се възползва от противоречащите си симпатии на Али… най-малко пък влиятелните владетели на Та Нтри. Само че не беше лесно да бъдат наказани аяанлийците в тяхната заможна, космополитна родина отвъд морето. Така че Али бе този, който трябваше да плати, той бе изтръгнат от своя дом и хвърлен на убийците.
Спри. Али овладя озлоблението, което закипя в него, срамувайки се от това колко лесно се бе надигнало. Вината не беше на цялото аяанлийско племе, а само на шепа от заговорничещите роднини на майка му. Пътниците там долу като нищо бяха съвършено невинни.
Лубейд имаше загрижен вид.
— Надявам се, че си носят припаси. Няма да сме в състояние да нахраним всички тези камили.
Али се обърна, слагайки ръка върху зулфикара си.
— Да идем да ги попитаме.
Когато слязоха от скалите, керванът вече беше пристигнал и докато вървеше сред мучащите камили, Али си даде сметка, че Лубейд бе прав — действително носеха цяло състояние. Изглеждаше достатъчно сол, за да задоволи нуждите на Девабад за цяла година, и несъмнено беше някакъв данък. Дори камилите, с лъскава козина и бистри очи, изглеждаха скъпи, украсените седла и хамути, които покриваха златистобялата им кожа бяха далеч по-фини, отколкото беше практично.