— Тогава си намери някой друг — сопна се Али.
— И това е всичко? Действително ли просто ще се върнеш към това да ровиш из човешката смет и да продаваш фурми, когато ти предлагам да ти помогна да се върнеш в Девабад, преди да е рухнал?
— Девабад няма да рухне.
— Така ли? — Муса дойде по-близо. — Нима новините от столицата не стигат до това забравено от Бога място? Престъпността расте неудържимо, а икономиката е в такова окаяно състояние, че Царската стража едва може да си позволи да храни войниците си, да не говорим пък да ги въоръжи прилично.
Али го изгледа безстрастно.
— И каква роля изиграха аяанлийците в тези икономически неволи?
Муса разпери ръце.
— Защо да бъдем почтени към един цар, който изпрати нашия принц в изгнание? Цар, който обръща гръб на историята на собственото си семейство и не си мърда пръста, докато шафитите биват продавани като добитък?
— Лъжеш. — Али го изгледа с презрение. — Не че хората ти ги е грижа за шафитите или за града. За аяанлийците Девабад е просто игра. Седите си в Та Нтри, броите златото си и си играете с живота на другите.
— Грижа ни е много повече, отколкото си мислиш. — Очите на Муса припламнаха. — Зейди ал Кахтани никога не би превзел Девабад без аяанлийците. Твоето семейство нямаше да бъде на власт без аяанлийците. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Пък и нека бъдем откровени… нарастващата престъпност и политическата корупция имат склонността да пречат на бизнеса.
— Ето че си дойдохме на думата.
— Не е само това. — Муса поклати глава. — Не разбирам. Мислех, че страшно ще се зарадваш! Ако аз бях прокуден от дома си, сърцето ми щеше да е разбито. Знам, че бих сторил всичко, за да се върна при семейството си. А семейството ти… — Гласът му омекна. — Не са добре.
Тревога полази по гръбнака на Али.
— За какво говориш?
— Как според теб реагира майка ти, когато те прокудиха в изгнание? Трябва да се благодариш, че се ограничава единствено с търговска война, вместо с истинска. Чувам, че сестра ти е съкрушена, че брат ти с всеки изминал ден се пропива все повече, а баща ти… — Муса замълча за миг, а когато заговори отново, Али не пропусна да забележи добре пресметнатия му тон. — Гасан е отмъстителен мъж и гневът му се стовари върху шафитите, за които вярва, че са те подтикнали към предателство.
Последната реплика улучи право в целта и Али потръпна.
— Нищо не мога да направя за това — настоя той. — Всеки път, когато се опитвах, наранявах онези, за които ме беше грижа. А сега имам още по-малко влияние, отколкото тогава.
— По-малко влияние? Ализейд Убиеца на афшини? Умният принц, който накара пустинята да разцъфне и който пътува с група от най-свирепите воини на Ам Гезира? — Муса го изгледа. — Подценяваш притегателната си сила.
— Навярно защото прекрасно знам колко голяма част от това са празни приказки. Няма да се върна в Девабад. — Али отиде до прага, за да повика другарите си обратно. — Решението ми е окончателно.
— Ализейд, защо просто не… — започна Муса, но прояви достатъчно благоразумие да млъкне, когато останалите се присъединиха към тях.
— Моят братовчед се извинява, задето злоупотреби с гостоприемството на Бир Набат — оповести Али. — Възнамерява да отпътува призори и настоява да вземем една пета от стоката му, за да ни обезщети за загубите.
Муса се обърна рязко към него.
— Какво? — попита разпалено на нтарийски. — Не съм казвал нищо такова!
— Ще те изкормя като риба — предупреди го Али на същия език, преди да премине на джинистански: — … за да ни обезщети за загубите — повтори твърдо — и да напълни коремите на децата, които останаха гладни, докато камилите му се тъпчат. И още нещо. Някой да вземе припасите му и да ги замени със скакалци и фурми. — Пред очите му изумлението върху лицето на Муса бе заменено от ярост. — Каза, че се чувстваш слаб. Предлагам промяна в диетата. — Той щракна със зъби. — Свиква се с хрупането.
Негодувание тлееше в очите на Муса, но той не каза нищо. Али се изправи и допря ръка до сърцето си в традиционния поздрав на гезирците.
— А сега, ако ме извиниш, имам работа. Ще те събудя призори за молитва.
— Но разбира се. — Гласът на Муса беше станал студен. — Никога не бива да забравяме задълженията си.
Погледът в очите му никак не хареса на Али, ала след като се беше наложил, той се обърна към изхода.