— Мир на теб, братовчеде.
— И на теб мир, принце.
Али спа лошо; винаги спеше лошо тук. Сънува, че се е върнал в Девабад, в прелестния павилион с изглед към градините на харема, потънал в книгите си. Хладен, влажен ветрец полюшваше леко хамака му. Водата се просмукваше през плата, през дишдашата му, лепкави, студени пръсти върху кожата му…
— Али!
Али отвори рязко очи. Ръката му се стрелна към ханджара, към камата му — сребристо сияние в тъмната палатка. Различи чертите на Лубейд, който разумно стоеше достатъчно далече, и пусна острието.
То цамбурна с плисък в същинско езерце, стигащо почти до възглавницата му. Али се надигна рязко при вида на наводнената си палатка, а после скочи на крака и побърза да грабне книгите и бележките си.
— Ела — каза Лубейд, повдигнал отвора на палатката. — Изглежда, че е най-лошото спукване, което сме имали някога.
Отвън цареше истински хаос. Водата в двора стигаше чак до кръста и ако се съдеше по това колко бе развълнувана, продължаваше да шурти от водоема отдолу. Камъните, с чиято помощ Али блокираше каналите, не се виждаха никъде, вероятно бяха отнесени от водата.
Той изруга.
— Събуди останалите. Всички, които имат здрави ръце, да отидат в овощните градини и нивите. Не позволявайте почвата да подгизне.
Лубейд кимна, обичайното му веселие се беше изпарило.
— Внимавай да не се удавиш.
Али свали робата си и нагази във водата, заляла двора. Увери се, че Лубейд си е отишъл, преди да се потопи, за да провери положението на дъното. Не се притесняваше, че може да се удави.
Притесняваше го това, че не може да се удави.
Докато поправят спукването, слънцето се беше издигнало високо над подгизналия Бир Набат. Али беше толкова уморен, че трябваше да му помогнат да се прибере от водоема. Пръстите му бяха подути от местенето на камъните, а сетивата му — вкочанени от студената вода.
Лубейд тикна чаша горещо кафе в ръцете му.
— Спасихме каквото успяхме. Не мисля, че реколтата пострада особено, но няколко от акведуктите ще трябва да бъдат поправени. А дървената решетка в смокиновата градина пострада сериозно.
Али кимна безмълвно. Вода се стичаше по крайниците му, сякаш в отговор на студената ярост, която се надигаше в него.
— Къде е той?
Неохотното мълчание на Лубейд потвърди подозренията му. Разбрал го бе в мига, в който се беше гмурнал във водоема и бе открил, че камъните, които преграждаха потока, бяха отместени. Никой гезирец не можеше да плува толкова надълбоко и никой не би дръзнал да саботира кладенец. Ала един аяанлиец, научен да плува още като дете? Някой, който никога не бе познавал жажда? Определено би могъл да го направи.
— Няма го, отишъл си е в хаоса — отвърна Лубейд най-сетне. Прокашля се. — Оставил е стоката си.
Акиса се отпусна до тях.
— Би трябвало да го оставим да изгние в пустинята — подхвърли тя горчиво. — Да използваме каквото можем, да продадем онова, което не можем, и да оставим останалото да бъде затрупано от пясъците. Аяанлийците да вървят по дяволите. Нека го обяснят на царя.
— Ще намерят начин да обвинят нас — тихо каза Али, взирайки се в ръцете си, които трепереха. — Кражбата от хазната се наказва със смърт.
Лубейд коленичи пред него.
— В такъв случай ние ще отнесем проклетата сол — заяви твърдо. — Акиса и аз. Ти остани в Ам Гезира.
Али се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.
— Вие не можете дори да я докоснете.
Пък и това беше бъркотията на неговото семейство; не беше справедливо да стовари отговорността за оправянето с нея върху хората, които го бяха спасили.
Той се изправи на несигурни крака.
— Аз… първо трябва да организирам ремонтите. — Усети, че му се повдига от думите. Животът, който си беше градил грижливо в Бир Набат, беше преобърнат с главата надолу само за една нощ, захвърлен небрежно от външни хора в името на собствените им политически кроежи. — Утре заминаваме за Девабад.
Думите прозвучаха странно и някак нереално в устата му.
Лубейд се поколеба.
— Ами братовчед ти?
Али се съмняваше, че ще успеят да го открият, но си струваше да опитат.
— Никой, който е в състояние да саботира кладенец, не ми е роднина. Изпратете двама бойци по дирите му.
— И ако го намерят?
— Нека го доведат тук. Ще се оправя с него, когато се върна. — Пръстите на Али стиснаха по-силно чашата му. — А аз ще се върна.
6. Нахри
— Ау! В името на Създателя, нарочно ли го правиш? Миналия път изобщо не боля толкова!