Нахри не обърна никакво внимание на оплакването на пациента си, напълно съсредоточена върху грижливо отворената пред очите й долна част на тялото му. Метални щипки придържаха кожата настрани, нагорещени до бяло, за да опазят раната чиста. Вътрешностите на превъплъщенеца проблясваха с бледо сребристо сияние… или поне щяха да го правят, ако не бяха осеяни с упорити каменни израстъци.
Нахри си пое дълбоко дъх и се съсредоточи. В лечебницата беше задушаващо горещо, а тя работеше върху този пациент от поне два изтощителни часа. Беше долепила едната си ръка до зачервената му кожа, за да заглуши болката от процедурата и да й попречи да го убие. В другата държеше стоманени пинсети, с които подръпна поредния израстък. Беше сложна, отнемаща време операция и челото й беше оросено от пот.
— По дяволите!
Тя пусна камъка в един метален съд.
— Престани да се превръщаш в статуя и няма да трябва да търпиш това. — Поспря за миг, за да му хвърли гневен поглед. — За трети път те лекувам… хората не са направени, за да се превръщат в камъни!
Пациентът й придоби мъничко засрамен вид.
— Действа страшно успокояващо.
Нахри му хвърли още един подразнен поглед.
— Намери си друг начин да релаксираш. Умолявам те. Конци! — извика и когато не получи отговор, погледна през рамо. — Нисрийн?
— Един момент!
В другия край на препълнената лечебница зърна как Нисрийн се втурва от маса, отрупана с фармацевтични препарати, и друга, пълна с инструменти, оставени за магическо изваряване. Помощницата й взе един сребърен поднос и като го вдигна над главата си, си запроправя път между заетите легла и тълпата посетители. В лечебницата имаше място само за правостоящи, а в градината чакаха още хора.
Нахри въздъхна, докато Нисрийн се промушваше между един енергичен аяанлийски художник, омагьосан с прекомерна жизнерадост, и сахрейнски металург, чиято кожа беше покрита с димящи пришки.
— Представи си, ако имахме болница, Нисрийн. Огромна болница с място, където да се обърнеш, и персонал, който да върши лесните неща.
— Мечта — отвърна Нисрийн и остави подноса. — Конците ти. — Тя поспря, за да се възхити на работата на Нахри. — Отлично. Никога не ми омръзва да виждам колко много си усъвършенствала уменията си.
— Почти не ми позволяват да напусна лечебницата и работя по цял ден. Оставаше и да не съм.
Не можа обаче да скрие напълно усмивката си. Въпреки дългите часове и изтощителната работа, Нахри черпеше голямо удовлетворение от ролята си на лечителка, способна да помогне на пациентите си, дори ако не бе в състояние да оправи множеството други проблеми в живота си.
Заши бързо превъплъщенеца с магическия конец, превърза раната и тикна чаша чай с опиум в ръката му.
— Пий и си почивай.
— Бану Нахида?
Нахри вдигна поглед. Един лакей, облечен в царска ливрея, надникна през вратата към градината и очите му се разшириха при вида й. От влажната горещина на лечебницата косата на Нахри беше полудяла — черни къдрици се подаваха изпод кърпата на главата й. Престилката й беше опръскана с кръв и целебни отвари. Трябваше й само огнен скалпел в едната ръка, за да изглежда като една от безумните и кръвожадни Нахиди от легендите на джиновете.
— Какво? — попита, мъчейки се да овладее раздразнението си.
Лакеят се поклони.
— Емирът би искал да говори с вас.
Нахри махна към хаоса наоколо.
— Сега?
— Чака в градината.
Естествено, че чака. Мунтадир беше достатъчно опитен в дворцовия протокол, за да знае, че Нахри не може да го пренебрегне напълно, ако се появи лично.
— Добре — изсумтя тя.
Изми си ръцете, свали престилката и последва лакея.
Ярката светлина навън я накара да примига. Дивата градина на харема (по-скоро джунгла, отколкото градина) беше поокастрена и опитомена пред лечебницата от екип отдадени градинари деви. Те бяха посрещнали задачата с възторг, изгарящи от нетърпение да пресъздадат великолепните дворцови пейзажи, с които Нахидите бяха прочути, па макар и в миниатюра. Сега земите около лечебницата бяха осеяни със сребристосини езерца, алеите — засенчени от съвършено подрязани кайсиеви и шамфъстъчени дръвчета и пищни розови храсти, натежали от изящни цветове с багри от бледо слънчевожълто до най-наситено индигово. Въпреки че по-голямата част от билките и растенията, използвани в работата й, се отглеждаха в Зариаспа, в земите на рода Прамух, всичко, което можеше да се употребява единствено прясно, беше засадено тук, в грижливо поддържани лехи, които преливаха от потрепващи мандрагорови храсти и жълта буника. Мраморен павилион гледаше към всичко това, обзаведен с резбовани пейки и изкусително пухкави възглавници.