Именно там стоеше Мунтадир сега, с гръб към нея. Очевидно идваше направо от заседание на двора, защото все още беше облечен в обточената със злато черна роба, която носеше за официални церемонии, а пъстроцветният му тюрбан беше ослепителен на светлината на слънцето. Ръцете му почиваха върху балюстрадата, очертанията на тялото му бяха внушителни, докато съзерцаваше градината й.
— Да? — попита Нахри рязко, пристъпяйки в павилиона.
Мунтадир погледна назад и очите му се плъзнаха по нея.
— Изглеждаш страхотно.
— Работя. — Тя избърса потта от челото си. — Какво искаш, Мунтадир?
Той се обърна към нея, облягайки се на парапета.
— Снощи не дойде.
За това ли ставаше дума?
— Бях заета с пациенти. И се съмнявам, че леглото ти е останало студено задълго.
Не можа да се сдържи да не добави последното.
Устните на Мунтадир потръпнаха.
— Правиш го за трета нощ подред, Нахри. Би могла поне да ми изпратиш съобщение, вместо да ме оставяш да те чакам.
Нахри си пое дълбока глътка въздух; търпението й към Мунтадир — което и така не беше кой знае колко голямо — намаляваше с всяка изминала секунда.
— Извинявам се. Следващия път ще ти пратя съобщение, така че да можеш веднага да се отправиш към който и удавен във вино салон да посещаваш тези дни. Е, приключихме ли?
Мунтадир скръсти ръце.
— Виждам, че си в отлично настроение. Но не, не сме приключили. Може ли да поговорим на някое по-усамотено място? — Той махна с ръка към ярките цитрусови дървета в далечината. — Портокаловата ти горичка може би?
Закрилнически инстинкт се надигна в гърдите на Нахри. Портокаловата горичка беше засадена много отдавна от нейния чичо Рустам и й беше скъпа. Макар и не толкова надарен лечител, колкото майка й Маниже, Рустам бе прочут ботаник и фармацевт. Дори десетилетия след смъртта му, грижливо подбраните растения в горичката растяха силни и здрави, целебните им сили ставаха още по-големи, а ароматът им — още по-опияняващ. Нахри беше поискала да върнат на горичката предишната й слава, запленена от усамотеността и сянката, които гъстият параван от листа и храсталаци предлагаше, както и от чувството, че стъпва по пръстта, за която някога се бяха грижили ръцете на нейните роднини.
— Никого не пускам там — напомни му тя. — Знаеш това.
Мунтадир поклати глава, свикнал с нейната упоритост.
— В такъв случай нека просто се поразходим — каза и се отправи към стъпалата, без да я изчака.
Нахри го последва.
— Какво стана със семейството деви, за което ти говорих? — попита го, когато поеха по криволичещата пътека. Ако Мунтадир щеше да я отвлича от работата й, тя щеше да се възползва от това. — Онези, които Царската стража тормозеше?
— Работя над това.
Нахри спря.
— Все още? Каза, че ще го обсъдиш с баща си още миналата седмица.
— И го направих. — Мунтадир изглеждаше подразнен. — Не е като да мога да освобождавам затворници против волята на Царя само защото ти и Джамшид сте разстроени. Не е толкова просто. — Той я изгледа. — И колкото повече се бъркаш, толкова по-трудно ще бъде. Знаеш как гледа баща ми на намесата ти в политически въпроси.
Думите й подействаха като шамар и тя се изпъна.
— Добре — заяви жлъчно. — Можеш да му докладваш, че си ми предал предупреждението му.
Мунтадир сграбчи ръката й, преди да бе успяла да се извърне.
— Не съм тук по негова заповед, Нахри. Тук съм, защото съм твой съпруг. И независимо какво изпитваме и двамата към този факт, не искам да пострадаш.
Поведе я към една сенчеста пейка, която гледаше към канала. Сгушена зад един прастар индийски люляк, чиито клони се свеждаха надолу, образувайки плътен водопад от изумрудени листа, скривайки я от погледите.
Той се настани, придърпвайки я да седне до него.
— Чувам, че със сестра ми сте преживели истинско приключение миналата седмица.
Нахри начаса настръхна.
— Да не би баща ти…
— Не — увери я Мунтадир. — Зейнаб ми каза. Да — уточни, вероятно забелязал изненадата върху лицето й. — Знам за малките й забежки в Гезирския квартал. Научих за тях още преди години. Достатъчно е умна, за да не се излага на опасност, а стражът й знае, че може да дойде при мен, ако тя някога загази.
— О.
Това хвана Нахри неподготвена. И колкото и да е странно, я накара да завиди мъничко. Кахтаните може и да бяха отколешните врагове на нейния род, както и шайка подли опортюнисти, ала тихата лоялност между брата и сестрата, родена от онази семейна любов, която Нахри никога не бе познала, я изпълни с печална завист.