Нахри нямаше особено желание да вечеря с него, но не би имала нищо против да продължат онова, което бяха започнали току-що. Действително се намираше под немалка доза напрежение напоследък, а обикновено спеше по-добре в нощите, които прекарваше в леглото на Мунтадир; някой трябваше буквално да умира, преди прислужниците да дръзнат да обезпокоят емира и съпругата му там.
Освен това искрицата надежда в очите му подръпваше единствената нежна струнка, останала в сърцето й; при всичките си недостатъци (а те не бяха никак малко) съпругът й определено не беше лишен от чар.
— Ще се опитам — отвърна, потискайки усмивката си.
Той се усмихна широко; изглеждаше искрено доволен.
— Отлично.
Свали ръце от нея и Нахри побърза да изпъне туниката си; нямаше да се върне в лечебницата с вид, сякаш… ами… сякаш току-що беше правила онова, което беше правила.
— Успех с каквото и да иска баща ти.
Мунтадир направи физиономия.
— Сигурен съм, че не е нищо важно. — Докосна сърцето си. — Остани с мир.
Нахри го проследи с поглед, позволявайки си минутка, за да се наслади на свежия въздух и трелите на птичките. Беше прекрасен ден и погледът й се плъзна лениво към градината с билки.
Където попадна върху един шафит, промъкващ се между храстите.
Нахри се намръщи, загледана как той минава забързано покрай леха с градински чай и спира пред една върба. Избърса челото си и погледна притеснено през рамо.
Странно. Макар че сред градинарите имаше и Шафити, никой от тях нямаше право да докосва растенията на Нахидите, а този мъж й беше напълно непознат. Той извади градинарска ножица от колана си и я разтвори, сякаш се канеше да отреже един от клоните.
Нахри в миг се изправи; копринените й пантофки и годините на кражби прикриха шума от стъпките й. Мъжът дори не вдигна очи, докато тя не се озова зад него.
— Какво си мислиш, че правиш с дървото ми?
Шафитът подскочи, обръщайки се толкова бързо, че шапчицата му се търкулна. Очите му с човешки лешников цвят се разшириха от ужас.
— Бану Нахида! — ахна той. — Аз… простете ми. — Той долепи ръце умолително. — Аз просто…
— Сечеше върбата ми? Да, виждам това. — Нахри докосна осакатения клон и под допира й се появи свежа кора. Самата тя притежаваше талант за ботаника, макар че все още не се беше опитала да го развие повече, за голямо огорчение на Нисрийн. — Знаеш ли какво щеше да стане, ако някой друг те беше…
Гласът й заглъхна, когато вниманието й бе привлечено от голия скалп на мъжа. Беше обезобразен — косата около слепоочията му беше дълга, но отгоре беше щръкнала и рядка, сякаш се възстановяваше след прибързано обръсване. Кожата там беше лилава, леко подпухнала и на петна; в центъра й имаше странно равно парче с размерите и формата на монета, а до него — белег от зашиване, и то умело направено.
Завладяна от любопитство, Нахри се пресегна и докосна лекичко подпухналата плът. Беше мека… прекалено мека. Тя остави нахидските си сетива да се задействат, потвърждавайки онова, което изглеждаше невъзможно.
Малко парченце от черепа на мъжа бе махнато изпод кожата.
Нахри ахна. Мястото зарастваше — можеше да усети искрицата на нов костен растеж, но дори така… Тя свали ръка.
— Да не би някой да ти е причинил това?
Мъжът изглеждаше вкаменен от страх.
— Беше нещастен случай.
— Нещастен случай, който едва не е пробил дупка в черепа ти, а после я е зашил? — Нахри коленичи до него. — Няма да те нараня. Просто искам да знам какво се е случило… и да се уверя, че никой не се разхожда из Девабад, режейки парчета с формата на монета от черепите на хората.
— Не беше нищо такова. — Мъжът прехапа устни и се огледа наоколо. — Паднах от един покрив и си пукнах главата — прошепна. — Докторите казали на жена ми, че под кожата се събира кръв и че ако махнат част от черепа, това ще облекчи натиска и ще ми спаси живота.
Нахри примига.
— Докторите? — Хвърли поглед към дървото, от което той се бе опитал да си отреже клонче. Върба. Естествено. Както листата, така и кората бяха ценни, лесни за дестилиране в лекарство против различни болежки… човешки болежки. — Те ли ти поискаха това?
Мъжът поклати глава, все така разтреперан.
— Сам го предложих. Видях рисунка в една от книгите им и си спомних, че забелязах подобно дърво, когато работех върху покрива тук миналата година. — Той я погледна умолително. — Те са добри хора и ми спасиха живота. Исках да помогна.