На Нахри й беше трудно да сдържи вълнението си. Шафитски лекари, които можеха да оперират и притежаваха медицински книги?
— Кои? — попита нетърпеливо. — Кои са тези доктори?
Мъжът наведе очи.
— Не бива да говорим за тях.
— Не им мисля злото. — Нахри сложи ръка на сърцето си. — Кълна се в пепелта на предците си. Сама ще им занеса върбови калеми и още неща. В аптеката си имам много лекове, които може да се използват от шафити.
Мъжът изглеждаше раздвоен. Нахри го погледна изпитателно, забелязвайки босите му крака и окъсаната галабия. Загрубелите му, покрити с мазоли ръце.
Мразейки се мъничко, тя извади един златен пръстен от джоба си. Беше забравила да го свали, преди да започне работата си в лечебницата, така че просто го беше пуснала в джоба си. Повърхността му беше инкрустирана със ситни рубини, оформящи цвете.
Сложи го в ръката на мъжа.
— Име и място. — Очите на шафита се разшириха, приковани и пръстена. — Няма да им сторя зло, кълна ти се. Искам да помогна.
Копнеж се изписа по лицето на мъжа; Нахри предполагаше, че парите, които можеше да вземе за пръстен като този, бяха същинско състояние за един шафитски работник.
— Субашини Сен — прошепна той. — Къщата с червената врата на улица „Сукария".
Нахри се усмихна.
— Благодаря ти.
Когато Нахри приключи с работата, бе посрещната от малка армия прислужници, спуснали се към нея в мига, в който тя пристъпи в изпълнения с пара хамам; взеха изцапаните й с кръв и отвари дрехи, за да ги изперат, след което я изтъркаха от глава до пети, изплакнаха кожата й с розова вода, втриха скъпоценни масла в ръцете и краката й и се опитаха да приберат непокорните й къдрици в елегантна корона от плитки.
Държейки на своята самостоятелност, Нахри настояваше сама да избира дрехите си. Тази вечер се бе спряла на рокля, ушита от най-финия лен, който бе докосвала някога. Беше без ръкави и се спускаше до глезените й в бледомаслена феерия, придържана от пищна яка, ушита от стотици мъниста: лапис лазули, злато, халцедон и топаз. Напомняше й за дома й, десенът сякаш беше изкопиран от някой древен храм в Египет.
Една прислужница едва бе закопчала изящната яка, когато се приближи друга, носеща дискретно гърненце за козметика от слонова кост.
— Искате ли да напудря кожата ви, господарке?
Нахри се взря в гърненцето. Въпросът беше невинен, ала винаги караше стомаха й да се свива. Вдигна инстинктивно очи и зърна отражението си в излъсканото сребърно огледало върху тоалетката.
Макар границата между Шафити и чистокръвни в Девабад да беше дълбока, издълбана от векове на насилие и съхранена в закони, разликата във външния им вид не беше толкова голяма, колкото разделението във властта подсказваше. Чисто — кръвните, естествено, имаха заострени уши и очи с цвят на метал, вариращ според племето. Кожата им притежаваше блясък, сияние и лека мараня, които отразяваха горещата черна кръв, която кипеше във вените им. В зависимост от произхода и късмета им шафитите притежаваха смесица от черти на човеци и на джинове: човешки лешникови очи се връзваха съвършено със заострени уши или пък калаеният поглед на агниваншийците без проблясването на кожата им.
И разбира се, Нахри.
На пръв поглед във външния й вид нямаше нищо магическо. Ушите й бяха заоблени, кожата й имаше матов землист цвят. Черните й очи бяха тъмни, да, но тя открай време имаше чувството, че им липсва онази лъскава абаносова наситеност, така характерна за девите. Лицето й някога бе убедило Дара, че е шафит, в чиито вени има съвсем малко магическа кръв. Лице, което очевидно беше лъжа, дело на маридско проклятие… или поне така твърдяха ифритите, които я бяха преследвали, твърдение, от което Гасан се беше възползвал, за да я обяви пред всички за чистокръвна.
Насаме, естествено, беше казал нещо съвсем различно. Не че то имаше значение. Нахри подозираше, че никога няма да научи цялата истина за произхода си. Ала нехайното отношение към външния й вид се бе променило, когато се бе омъжила за Мунтадир. От бъдещата царица на Девабад се очакваше да изглежда подобаващо и затова фризьорки подреждаха плитките й така, че да скрият връхчетата на ушите й. Добавяха пепел към каяла, така че очите й да изглеждат по-тъмни. А после се беше появило проклетото гърненце от слонова кост. В него имаше невероятно скъпа пудра, направена от бог знае какво, която придаваше на кожата й блясък в продължение на часове.
Беше илюзия, загуба на време и просто фасада… и всичко това — за една бъдеща царица, която дори не бе в състояние да защити собствените си съплеменници, когато ги пребиваха и ограбваха пред очите й. А от факта, че именно шафитските и прислужници бяха принудени да създават образ на онова чистокръвие, което потискаше живота им, на Нахри й се повдигаше.