— Кажи на баща ти да го изпрати обратно! — настояваше Джамшид. — Има ли някаква причина да не може да остави проклетата стока на брега и да се върне обратно?
— Опитах. — Мунтадир звучеше почти истерично. — Умолявах баща си и знаеш ли какво ми отговори той? — От гърдите му се изтръгна задавен, невесел смях. — Да отида и да сложа наследник в нахидската си съпруга, ако толкова се безпокоя за позицията си. Това е всичко, което сме за него. Пионки в проклетата му политическа игра. А сега любимата му, най-хитрата от тях се завръща.
Нахри се смръщи объркано. Потискайки чувството на вина, задето подслушва (повече заради Джамшид, своя приятел, отколкото заради своя политиканстващ съпруг, който почти сигурно беше внедрил някой и друг лоялен шпионин в лечебницата й), тя дойде по-близо, мушвайки се в нишата между една саксия с папрат и един декоративен, покрит с дърворезба параван.
Пое си дълбоко дъх. Магията на двореца беше толкова непредсказуема, колкото и могъща, и макар че Нахри тихичко се учеше как по-добре да я използва, да го прави непрекъснато, носеше известна доза риск — изобщо не се съмняваше, че ако Гасан заподозре какво върши, мигновено ще я накаже.
Ала понякога мъничко риск беше оправдан. Нахри се съсредоточи върху сенките в краката си. Уголемете се — заповяда, приканвайки ги да се приближат и позволявайки на страха си да не я заловят да се разрасне. — Защитете ме.
Сенките се подчиниха, плъзвайки се нагоре, за да я обгърнат в пелерина от мрак. Отдъхвайки си мъничко, Нахри дойде малко по-близо до паравана и надникна през отворите в дървото. Двамата мъже бяха сами; Джамшид седеше на ръба на една възглавница, приковал поглед в Мунтадир с неприкрита тревога.
Мунтадир скочи на крака, видимо разтреперан.
— Майка му ще ме убие. — Закрачи напред-назад, подръпвайки неспокойно брадата си. — Аяанлийците от години искат това. В мига, в който стъпи в Девабад, аз ще се събудя с примка около шията.
— Това няма да се случи — отсече Джамшид. — Мунтадир, трябва да се успокоиш и да помислиш… не. — Ръката му се протегна и сграбчи тази на Мунтадир, когато той посегна към бутилката с вино на масата. — Спри. Това няма да ти помогне.
Мунтадир се усмихна сломено.
— Не съм съгласен — каза немощно. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче. — Казват, че виното е отличен спътник в краха.
— Няма да има никакъв крах. — Джамшид го издърпа на възглавницата до себе си. — Няма — повтори, когато Мунтадир извърна очи. — Мунтадир… — Джамшид се поколеба, а когато отново проговори, в гласа му имаше особена нотка. — Пътуването до Девабад е дълго. Опасно. Несъмнено имаш хора, които…
Мунтадир поклати рязко глава.
— Не мога. Не съм способен на това. — Прехапа устни, приковал поглед в пода, изпълнен с горчиво примирение. — Все още не. — Избърса очи и пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои, преди да заговори отново. — Съжалявам. Не бива да те натоварвам с това. Бог знае, че достатъчно си страдал заради политиката на моето семейство.
— Не говори глупости. — Джамшид го докосна по бузата. — Искам да споделяш подобни неща с мен. — Той се усмихна. — Честно казано… хората около теб са безполезни подмазвачи.
Това изтръгна смях от съпруга й.
— Докато на теб винаги мога да разчитам да ме обиждаш искрено.
— И да те пазя в безопасност. — Джамшид улови лицето му шепа. — Нищо няма да ти се случи, кълна се. Няма да го позволя, а когато става дума за такива неща, ужасно държа на думата си.
Мунтадир отново се засмя.
— Това го знам. — Пое си дъх, а после изведнъж затвори очи, сякаш изпитваше болка. Когато отново проговори, гласът му беше натежал от скръб. — Липсваш ми.
Лицето на Джамшид се сгърчи, развеселеността изчезна от изражението му. Като че ли едва сега осъзна къде е ръката му, погледът му се спусна към устните на Мунтадир.
— Съжалявам — прошепна. — Не исках да…
Остатъкът от обяснението така и не можа да напусне устните му. Защото Мунтадир изведнъж го целуваше с отчаяние, на което очевидно отвърнаха по същия начин. Джамшид зарови пръсти в тъмната му коса, притегляйки го по-близо…
А после го отблъсна.
— Не мога — каза задавено; цялото му тяло се тресеше. — Съжалявам, но не мога. Вече не. Казах ти го, когато се ожени. Тя е моята Бану Нахида.
Слисана, Нахри се отдръпна от паравана. Не от загатването за минала интимност между тях (понякога й се струваше, че Мунтадир беше спал буквално с половината от хората, които познаваше). Ала тези афери до една изглеждаха така повърхностни… флиртувания с най-различни чуждоземни министри, забежки с поети и танцьорки.