Мардонийе се обади, кимвайки към градската порта.
— Портата се охранява лошо. Стражите си отварят очите за лодки, прекосяващи езерото… не за воини, пристигащи направо на брега от самата вода. Бихме могли да си пробием път оттам.
— И да се озовем насред Големия базар — изтъкна Дара.
В очите на Мардонийе припламна омраза.
— Нима това е нещо лошо? — Прокара ръка по белязаното си лице, кожата му беше на петна там, където беше влязла в допир с ромейския огън.
— Не бих имал нищо против да си отмъстя за онова, което шафитите ни причиниха.
— Мисията ни не е за отмъщение — скара се Дара. — А точно сега обсъждаме стратегии… искам да мислите. Големият базар е само на няколко пресечки от Цитаделата. — Той кимна към кулата на Цитаделата, извисяваща се над Базара от мястото си до месинговата стена. — За броени минути върху нас ще се нахвърлят стотици, хиляди войници от Царската стража. Ще ни избият, преди изобщо да стигнем до палата.
— Защо не се разделим? — предложи Бахрам, друг от оцелелите от Отряда на девите. — Половината от нас ще останем назад, за да забавим Стражата, докато ти отведеш господарката и останалите в двореца.
Ледена тръпка пробяга по гърба на Дара от лекотата, с която беше направено предложението.
— Това ще означава сигурна смърт за воините, останали назад.
Бахрам срещна погледа му с блеснали очи.
— Всички сме готови да направим тази саможертва.
Дара плъзна поглед по групичката. Изобщо не се съмняваше, че Бахрам е прав. Лицата на младите му войници бяха озарени от свирепа решителност и тя би трябвало да го изпълни със задоволство. Беше вложил всичко от себе си в подготовката им; би трябвало да се гордее да застане редом с тях.
Ала Създателят му беше свидетел, бил се бе редом с толкова много млади деви, чиито лица бяха грели със същата ревност. След това беше събирал телата им, предавайки ги на пламъците, мъченици, паднали в нещо, което започваше да му се струва война без край.
Въздъхна. Тази щеше да има край, той сам щеше да се погрижи за това… но освен това щеше да се погрижи по-добре за хората си.
— Така само ще го отложим. Ще ви изколят и ще се заемат с пас, преди да сме стигнали много далече.
— Какво ще кажете за гули? — предложи друг. — Сега ифритите са наши съюзници, нали така? Един от тях се хвалеше, че можел да призове цяла армия гули. Онзи кльощавият.
Лицето на Дара се разкриви от отвращение при споменаването на ифритите, които ненавиждаше все по-яростно. Забележката, че били техни съюзници, и споменът за гулите още повече подкладе погнусата му. Да не говорим, че Визареш, ифритът, за когото говореха в момента, някога беше заплашил Нахри. Заплашил я бе да „смели душата й на прах", задето бе отровила с кръвта си брат му… заплаха, която Дара нямаше да забрави скоро.
— Не искам да виждам тези скверни създания в града ни — отсече той.
Иртемиз се ухили.
— Гулите или ифритите?
Дара изсумтя. Войниците му бяха като негово семейство, но изпитваше особена слабост към Иртемиз, чийто вроден талант с лъка, се бе развил забележително под внимателното му напътствие и която успяваше да запази доброто си настроение дори по време на най-трудните тренировки.
— И едните, и другите — отвърна, а после махна към картата. — Искам да мислите върху това и да обсъдите различните решения помежду си, докато ме няма.
Дара не споделяше убедеността на Маниже, че една загадъчна среща с Аешма и маридите ще им помогне да прекрачат магическия праг, който отбраняваше Девабад, но ако по някаква случайност това станеше, искаше да е готов.
— Да продължим ли да се упражняваме с Абу Саиф?
Дара се замисли. Беше успял да убеди Абу Саиф да тренира с войниците му… е, вероятно „убедил" не беше точната дума. Беше заплашил да бичува до смърт по-младия, по — дразнещ гезирски съгледвач, ако по-възрастният му другар не се подчинеше. В битката за превземането на Девабад щяха да се изправят срещу зулфикари и двамата гезирски пленници им предлагаха рядката възможност да се научат да се бият срещу противник, въоръжен с подобно оръжие. На Дара не му беше приятно да отправи подобна ужасяваща заплаха, ала малко бяха нещата, които отказваше да направи, за да помогне в подготовката на младите си воини.
Ала само под негово наблюдение; нямаше доверие на гезирците да не опитат нещо в отсъствието му.
— Не. Не искам никой от тях да остава без вериги дори само за миг. А сега вървете. Ще се присъединя към вас за вечеря, преди да потегля.
Вдигна ръка, за да изличи картата, докато те се отдалечаваха, гледайки как сградите се сливат във вълна от дим. Миниатюрният замък рухна, кулата на Цитаделата се стопи над стената.