Дара застина. Щракна с пръсти, призовавайки кулата само за да я събори отново, оставяйки я да се срине. Беше толкова висока, че горната й половина можеше да разбие стената, отваряйки дупка в сърцето на Цитадела… и създавайки вход към града.
Това е магия, която не ми е по силите. Маниже може и да го смяташе за непобедим, но Дара започваше да открива, че фантастичните истории, които се разказваха за силите на техните могъщи предшественици от времето преди Сулейман, трябваше да се приемат с известни резерви. Беше готов да се пожертва, за да си възвърнат Девабад, ала не можеше да си позволи да изтощи магията си още в самото начало на мисията.
Потисна тази идея и се приближи до килимчето, навито на руло в един ъгъл. Не беше летял от години, не и от пътуването си към Девабад заедно с Нахри. Прокара пръсти по вълнената материя.
Ще открия начин да се върна при теб. Обещавам ти.
Преди това обаче трябваше да се срещне със самия дявол.
Дара и Маниже летяха на изток, пътувайки над поразителен пейзаж, разстлал се под тях като намачкана коприна: изумрудени хълмове и прашни равнини, сливащи се в едно и нашарени от наситено сините линии на криволичещи реки и потоци. Гледката донесе на Дара рядък покой. Хайзур, перито, което някога се беше грижило за него, докато той се възстановяваше, се бе опитало да го научи да цени подобни моменти, да остави утехата и красотата на естествения свят да го залее. Не беше лесен урок за усвояване. Когато го съживиха за пръв път, Дара се беше пробудил с новината, че неговият свят бе загинал преди четиринайсет века и че той не е нищо друго, освен пропит с кръв спомен за своите хора.
Не и за всички тях. Невъзможно бе да седи върху килимчето, докато то се носеше по небето, и да не мисли за първите дни, които беше прекарал с Нахри… дни, подтикнали го да пие. Самото й съществуване му се бе струвало скандално, физическо доказателство, че една от неговите благословени Нахиди бе нарушила най — свещената им повеля и бе легнала с човек. Това, че Нахри беше хитра крадла, която лъжеше с лекотата, с която дишаше, сякаш бе потвърдило истинността на всички негативни стереотипи, които беше чувал за шафитите.
А после… тя бе станала нещо много повече. С нея се беше чувствал шокиращо свободен… свободен да бъде обикновен мъж, не прославеният афшин, нито презреният Бич, свободен Да си разменя флиртуващи закачки с една остроумна, красива жена и да се наслаждава на неочаквания трепет, който нейната магнетична, насмешлива усмивка събуждаше в затвореното му сърце. Просто защото Нахри не познаваше тяхната история. Тя бе първата, с която Дара беше разговарял от векове, която не знаеше нищичко за неговото минало… и той бе могъл да го загърби.
Знаел бе, че привързаността им е наивна, знаел бе, че няма да продължи, и все пак отчаяно се беше опитал да скрие най-лошото от нея… решение, за което все още се разкайваше. Ако бе избрал да бъде откровен с Нахри и бе признал всичко… ако й беше дал шанс сама да направи своя избор… не можеше да не се чуди дали не би избрала да избяга от Девабад заедно с него, без той да е принуден да опре нож в гърлото на Ализейд ал Кахтани.
Не че това имаше значение сега. На кораба в онази нощ Нахри бе видяла точно кой е Дара.
— Добре ли си? — Сепнат, Дара вдигна очи и видя, че Маниже го гледа с многозначително изражение. — Изглеждаш така, сякаш мислиш за нещо страшно сериозно.
Дара си заповяда да се усмихне.
— Напомняш ми за предците си — каза, избягвайки въпроса й. — Когато бях дете, вярвах, че са в състояние да четат мисли.
Маниже се засмя, нещо рядко за нея.
— Нищо толкова фантастично. Прекараш ли два века, настроен към всеки удар на сърце, зачервяване на кожа и поемане на дъх, които те заобикалят, ти също ще се научиш да разчиташ хората. — Тя го погледна подчертано. — Не ми отговори.
Дара потръпна. На пръв поглед между Маниже и дъщеря й нямаше особена прилика. Маниже беше по-ниска и набита и доста му напомняше за собствената му майка, жена, която можеше да сготви ядене за петдесетима, а после да строши лъжица върху коляното си и да прониже някого. Очите на Маниже обаче — проницателни, съвсем лекичко дръпнати надолу в ъгълчетата… това бяха очите на Нахри. И когато грейнеха предизвикателно, те го пронизваха.
— Добре съм. — Дара махна с ръка към земята далече под тях. — Наслаждавам се на гледката.
— Наистина е красиво — съгласи се Маниже. — Напомня ми за Зариаспа. Като малки двамата с Рустам прекарвахме лятото със семейство Прамух. — В гласа й се прокраднаха замечтани нотки. — Това бяха най — щастливите дни в живота ми. Непрекъснато тичахме насам-натам, катерехме се по планини, състезавахме се със симурги, експериментирахме с всякакви забранени растения и билки, които успеехме да намерим. — Тъжна усмивка пробяга по лицето й. — Най-близкото подобие на свобода, което сме познавали.