Развеселена искрица огря лицето й.
— На колко години беше, когато умря, афшине? Първия път?
Дара опита да си спомни.
— На трийсет? — Той сви рамене. — Беше толкова отдавна, а последните години бяха трудни. Не си спомням точно.
— Така си и мислех.
— Не разбирам.
Маниже му отправи иронична усмивка.
— Понякога говориш като млад мъж, който все още не е видял и половин век. А както споменах… аз съм Нахида, надарена с умение, което ти сравни с четене на мисли.
Горещина се разля по бузите на Дара, преди да успее да я овладее, сърцето му прескочи един удар… точно онези признаци, които знаеше, че Маниже ще търси.
Тя засенчи очите си.
— А, вярвам, че това е езерото, където трябва да се срещнем с Аешма. Може да ни свалиш на земята.
Дара отново се изчерви.
— Бану Маниже, уверявам те, че…
Маниже срещна очите му.
— Чувствата ти са си твои, афшине. — Погледът й стана малко по-твърд. — Ала не позволявай да се превърнат в слабост. По какъвто и да било начин.
Смутен, Дара просто кимна. Вдигна ръка и килимчето започна да се снижава, насочвайки се към далечното синьо сияние. Езерото беше огромно, по-скоро море, отколкото езеро, водата — сияен аквамарин, тропически цвят, който контрастираше рязко с увенчаните със сняг планини, които заобикаляха бреговете му.
— Езеро Осунес — каза Маниже. — Според Аешма то от хилядолетия е свещено за маридите.
Дара му хвърли тревожен поглед.
— Няма да прелетя над толкова много вода върху едно чердже.
— Не е нужно. — Маниже посочи тънка струйка дим, която се издигаше над източния бряг. — Подозирам, че това е той.
Приближиха се, прелитайки над червеникави скали и тесен мочурлив бряг. Мястото наистина беше поразително красиво. Редици вечнозелени дървета се издигаха като стражи на фона на хълмове и тревисти долини. Няколко облачета се носеха по бледото небе, в което кръжеше ястреб. Въздухът беше свеж, обещаващ студени утрини около огньове с дъх на бор.
Копнеж се прокрадна в сърцето на Дара. Макар че беше роден в Девабад, това бяха земите, които обичаше. Открити небеса и зашеметяващи гледки. Земя, в която би могъл да яхнеш кон, преметнал лък през рамо, и да изчезнеш, за да спиш под звездите и да изследваш руините на царства, отдавна изгубени във времето.
Пред тях един огън грееше ярко на плажа, пламъците му се издигаха във въздуха с удоволствие, в което сякаш имаше нещо зло.
Дара си пое дъх и долови мириса на древна кръв и желязо.
— Аешма. Наблизо е. — Изпод яката му се изви пушек. — Усещам миризмата на онзи скверен боздуган, който носи, напоен с кръвта на хората ни.
— Може би няма да е зле да приемеш истинската си форма.
Дара се намръщи.
— Това е истинската ми форма.
Маниже въздъхна.
— Не е и ти го знаеш. Вече не. Ифритите те предупредиха, че магията ти е твърде много за това тяло. — Тя докосна татуираната му ръка, чиято бледокафява кожа изобщо не гореше. — Оставяш се слаб.
Килимчето им изпърха и кацна на земята. Дара не отговори, но и не се превъплъти. Щеше да го направи, ако и когато маридите се появяха.
— А, ето ги и някогашните ми съюзници.
При гласа на Аешма, ръката на Дара се спусна към дългия нож на кръста му. Накладеният огън се раздели на две и ифритът мина през него с чернозъба усмивка.
Усмивка, от която Дара усети, че му се повдига. Така изглеждаше и той сега, когато се превъплътеше — огнено ярката му кожа, златните очи и ръцете с хищни нокти бяха досущ като на демоните, които го бяха поробили. Това, че предците му бяха изглеждали по същия начин преди проклятието на Сулейман, бе слаба утеха. Не усмивката на някой от предците си бе видял миг преди вонящата вода на кладенеца да се затвори над лицето му.
Аешма се приближи с ленива крачка и усмивката му стана още по-широка, сякаш усещаше неприязънта на Дара. Вероятно действително беше така; тя не беше нещо, което Дара се опитваше да скрие. Върху едното си рамо беше преметнал боздугана си, груб метален чук, осеян с бодливи шипове. На Аешма като че ли му харесваше ефектът, който оръжието имаше върху Дара, и особено обичаше да споменава случаите, в които го беше окъпвал в кръвта на някой нахид или афшин.
Нашите съюзници. Пръстите на Дара се обвиха около дръжката на ножа му.
— Нож? — Аешма цъкна разочаровано с език. — Би могъл да призовеш пясъчна буря, която да ме запрати оттатък езерото, ако просто зарежеш това ненужно тяло. — Очите му грейнаха от злост. — Пък и ако ще използваш оръжие, нека поне видим прословутия ти бич.