Али преглътна отвратителния буламач с отвращение и присви очи насреща й.
— Би убила един гезирски събрат за чужди жълтици?
— Бих убила един Кахтани безплатно.
Али се сепна от враждебността в гласа й. Мъжът — Лубейд — въздъхна и я стрелна с подразнен поглед, преди отново да се обърне към него.
— Простете на Акиса, принце, ала сега не е най-подходящият момент за посещение в родината ни. — Той остави глинената чаша. — От години не е паднала и капка дъжд. Изворът ни пресъхва, храната ни свършва, децата и старците ни измират… Така че изпращаме послания в Девабад, молейки за помощ. И знаеш ли какво отвръща нашият цар, нашият съплеменник гезирец?
— Нищо. — Акиса се изплю на земята. — Баща ти дори не отговаря. Така че не ми приказвай за племенни връзки, Ал Кахтани.
Али беше твърде уморен, за да се уплаши от омразата върху лицето й. Отново погледна към своя зулфикар в ръцете й. Поддържаше го остър — поне това изпитание най-сетне щеше да свърши бързо, ако решаха да го екзекутират с него.
Потисна надигналата се отново жлъчка, кръвта на орикс бе гъста в гърлото му.
— Е… — започна немощно. — В такъв случай съм съгласен. Не е нужно да я хабите за мен — кимна той към кашата на Лубейд.
За миг се възцари мълчание. А после Лубейд избухна в смях, който отекна между скалите.
Все още се смееше, когато сграбчи ранената ръка на Али без предупреждение и я дръпна силно.
Али изкрещя и пред очите му избиха черни петна. Ала в мига, в който рамото му се върна на мястото си, пронизващата болка начаса намаля. Пръстите му изтръпнаха, чувствителността се завърна в ръката му на мъчителни вълни.
Лубейд се ухили. Свали своята гутра, кърпата, която северните гезирски джинове носеха около главата си, и я превърна в превръзка. След това издърпа Али на крака за здравата ръка.
— Запази си чувството за хумор, момче. Ще имаш нужда от него.
Огромен бял орикс ги чакаше търпеливо до отвора на скалната пукнатина; върху единия му хълбок имаше ивица засъхнала кръв. Без да обръща внимание на протестите на Али, Лубейд го бутна на гърба на животното. Али се вкопчи в дългите му рога.
Лубейд изтръгна неговия зулфикар от Акиса и го пусна в скута му.
— Нека рамото ти се оправи и може би отново ще можеш да се биеш с него.
Али изгледа смаяно оръжието си.
— Но аз мислех, че…
— Че ще те убием? — Лубейд поклати глава. — Не. Поне не засега. Не и докато правиш това.
Лубейд махна към скалния процеп. Али проследи погледа му и зяпна.
Дрехата му не беше пропита с пот. Докато бе лежал, издъхвайки, около него беше избил миниатюрен оазис. Ручей извираше между камъните, където бе почивала главата му, и клокочеше по пътечка, засенчена от свеж мъх. Друг ручей бе избил от пясъка, изпълвайки вдлъбнатината, оставена от тялото му. Яркозелени стъбълца покриваха окървавен чакъл, разтварящите им се листа бяха влажни от роса.
Али си пое рязко дъх и усети мириса на свежа влага в пустинния въздух. Скритите възможности.
— Нямам представа как си го направил, Ализейд ал Кахтани — каза Лубейд. — Но ако си в състояние да изтръгнеш вода от безплодните пясъци на Ам Гезира… — Той намигна. — Бих казал, че струваш много повече от шепа чуждестранни жълтъци.
В покоите на Мунтадир ал Кахтани цареше дълбока тишина.
Бану Нахри е-Нахид крачеше напред-назад, а пръстите на краката й потъваха в пищния килим. Върху масичка с огледало стоеше бутилка вино, до която имаше нефритена чаша, изваяна във формата на шеду. Виното беше донесено от прислужниците със спокойни погледи, които й бяха помогнали да съблече тежките си булчински одежди; вероятно бяха забелязали, че Бану Нахида трепери, и бяха решили, че то ще помогне.
Нахри се взря в бутилката. Изглеждаше толкова крехка. Не би било никак трудно да я счупи, още по-лесно — да скрие парче стъкло под възглавниците на голямото легло, към което се опитваше да не поглежда, и да сложи край на тази вечер по един наистина окончателен начин.
А после ще умреш. Гасан щеше да убие хиляди от нейните съплеменници, като я накара да гледа със собствените си очи смъртта на всеки един от тях, а после щеше да я хвърли на своя каркадан.
Нахри откъсна очи от бутилката. Откъм отворените прозорци повя ветрец и тя потрепери. Беше облечена с деликатна нощна риза от синя коприна и мек халат с качулка, които бяха безсилни срещу студа. Всичко, което беше останало от пищните одежди, в които се беше омъжила, бе сватбената й маска. Изработена от изящно изваян абанос и задържана на място от медни закопчалки и верижки, върху нея бяха гравирани нейното име и това на Мунтадир. Тя трябваше да бъде изгорена при консумирането на брака, пепелта, белязала телата им, щеше да бъде доказателството на следващата сутрин за валидността на съюза им. Това беше — според думите на развълнуваните гезирски благороднички, които я бяха подкачали по-рано, по време на сватбената вечеря — любима традиция на племето й.