— Господарке… може да е опасно.
— Знам. — Погледът на Маниже беше впит в отдалечаващия се ифрит. — Трябва да се превъплътиш.
Този път Дара се подчини, оставяйки магията да го завладее. Огън се спусна по крайниците му, хищни нокти и зъби израснаха рязко. Прибра ножа, измагьосвайки ново оръжие от дима, който се вихреше около хълбоците му. Вдигна го и познатата дръжка на бича се стопли в ръката му.
Нямаше да навреди да напомни на Аешма на какво е способен.
— Не вярвай на всичко, което ти кажат. — В гласа на Маниже изведнъж се прокраднаха неспокойни нотки. — Маридите. Те са лъжци.
След това тя се обърна рязко и последва Аешма през пламъците.
Дара се загледа след нея в продължение на миг. Какво биха могли да ми кажат? Объркан, той я последва с нарастващо безпокойство.
Отвъд пелената от дим, една фигура се гърчеше върху песъчливия бряг. Ръцете и краката й бяха завързани, устата — запушена. Мъжът ридаеше в топката плат, натъпкана в устата му, китките му бяха разкървавени от опитите да разкъса въжетата.
Алена кръв.
Първа проговори Маниже.
— Човек? Възнамеряваш да използваш човек, за да призовеш маридите?
— Не какъв да е човек — обясни Аешма. — Поклонник на маридите… какъвто е трудно да се намери. Човеците се отказват от старите традиции, но го видях да извършва ритуали по време на прилива. — Ифритът си пое дъх с отвратено изражение. — Един от техните е. Усещам миризмата му.
Дара се намръщи. Той също я усещаше.
— Сол — каза тихо. Взря се изпитателно в човека. — И още нещо… като тежест върху него. Нещо тъмно. Дълбоко.
Аешма кимна и размаха боздугана с една ръка.
— Белязан е.
Маниже се взираше в човека с непроницаемо изражение.
— И това е важно за тях?
— И то много — отвърна Аешма. — В боготворенето се крие могъщество, а маридите вече нямат много поклонници. Страшно ще се разстроят да изгубят един от тях.
Планът на ифрита се избистри с ужасяваща яснота в главата на Дара.
— Да изгубят… Не може да възнамеряваш…
— Не аз. — Аешма ги погледна внимателно. — Ако греша за кръвния дълг, маридите ще бъдат в правото си да убият всеки, отнел живота на някой от следовниците им. — Той протегна боздугана към Маниже. — Този риск е твой, Бану Нахида.
Дара начаса пристъпи между тях.
— Не. Бану Маниже… има… има правила — заекна той. — Племето винаги се е подчинявало на повелята на Сулейман; именно това ни отличава от джиновете. Ние не докосваме човеците. И определено не ги убиваме!
Маниже поклати глава; в очите й, докато посягаше към боздугана, имаше мрачно примирение.
— Трябва да намерим начин да проникнем в Девабад, афшине. Не ни остана време.
Ужас раздираше гърдите на Дара, но той натисна ръката й надолу.
— В такъв случай аз ще го направя.
Това беше грях, който не можеше да допусне неговата Нахида да извърши със собствените си ръце.
Маниже се поколеба. Устните й бяха плътно стиснати, гръбнакът й — изпънат. А после кимна, отстъпвайки назад.
Дара взе боздугана и се приближи до човека, затваряйки ушите си за риданията му, за гласа, който крещеше в главата му.
Смаза черепа му с един удар.
Момент на ужасено мълчание сякаш увисна във въздуха. А после Аешма се обади с обтегнат глас.
— Изгори го. Във водата.
Отвратен до дъното на душата си, Дара сграбчи човека, когото беше убил, за окървавената яка и го издърпа в плитчините. Миризмата на вътрешности го блъсна в носа. Около китката на мъртвия мъж имаше синя лента, обсипана с нефритени мъниста. Дали някой му я беше дал? Някой, който щеше да го чака да се върне?
Демон. Прошепнатите обвинения, които го бяха следвали в Девабад, се надигнаха в ума му. Убиец.
Бич.
Алена кръв оцвети бистрата вода, разпростирайки се около тялото като буреносен облак, превземащ небето. Водата закипя около глезените му. Дара ненавиждаше ставащото. Ненавиждаше всичко в него. Огън се разля по ръцете му, втурвайки се да погълне тялото на мъжа. За миг на Дара му се прииска да погълне и него.
Тънък, пронизителен писък раздра въздуха… а после езерото нападна.
Водата се надигна толкова бързо, че Дара нямаше време да помръдне. Вълна, двойно по-висока от него, връхлетя, извисявайки се над главата му като хищна мечка…
А после се пръсна, разбивайки се в тялото му с гневно съскане на пара. Опита отново, като се изравни и се уви около краката му, сякаш искаше да го повлече и да го удави. И отново се люшна назад, като животно, което се беше изгорило.