Маридът изрева, докато светилището му гореше, и рухна на колене, пищейки от болка, сякаш сам беше понесъл удара. Пръстите му, увенчани с хищни нокти, задращиха в праха.
Дара се приближи и коленичи до него. Улови брадичката на марида — кожата му беше като речни камъчета под пръстите му — и го принуди да срещне погледа му.
— Ще приемете заповеди от този роден от огън демон — заяви студено.
— Ще се подчинявате на заповедите ми или ще изгоря и последната капка вода, която смятате за свещена, всяко кътче, което някога сте наричали свой дом. Ще го направя на прах и пепел и ще убия всеки човешки поклонник, който ви е останал на съсипаните ви брегове.
Маридът се отскубна от него. Взря се в горящото си светилище. В локвите, останали от него, риби се гърчеха в пламъци, като скверна пародия на един от огнените олтари на девите.
Погледът му се задържа върху овъглените останки от една водна змия.
— Когато Сулейман наказа хората ти, не проля и капка кръв. Предложи им избор… да изкупят греховете си, като построят храм в чест на Създателя, не заповед да вземат участие във война.
Този път думите дойдоха по-лесно за Дара.
— Аз не съм Сулейман.
— Не — съгласи се маридът. — Не си.
Изглеждаше така, сякаш се беше смалил, зъбите и люспите му бяха помътнели.
За миг се възцари тишина, в която единственият звук беше пращенето на пламъци. Огънят се разпростираше към дърветата, към вечнозелената горичка, в която Дара си бе помечтал да избяга.
Когато маридът проговори отново, гласът му беше по-нисък.
— Ще сметнеш ли кръвният дълг за изплатен, ако ви позволим да минете през девабадското езеро?
Шумен пукот някъде наблизо привлече вниманието на Дара. Пламъците бяха обгърнали едно голямо дърво на отсрещния бряг. То се издигаше само, извисяващо се като страж, ала пред очите на Дара се прекърши, пръсвайки се на парчета в основата си. Падна, приземявайки се върху димящото езеро като останка от мост.
Дара застина.
— Не. Това не е единственото, което искам да ми платите — тихо каза той. — Преди да ме убиете на езерото, ме нападнахте при Гозан. Превърнахте самата река в змия, звяр с размерите на планината. Можете ли да сторите същото и с езерото?
— Навярно. — Маридът настръхна. — За кратко. Езерото е родното място на Тиамат. Не е лесно да се контролират водите му. — Той се намръщи.
— Защо би искал да сториш нещо такова?
Очите на Дара се върнаха към горящото дърво.
— Искам да съборя една кула.
8. Али
Девабадското езеро се разстилаше пред него като мътно, зелено стъкло.
Нито вълничка не набраздяваше тъмната вода, нито една подскачаща рибка не нарушаваше повърхността му. Единственото движение идваше от туфите мъртви листа, които се носеха наоколо. Плътният студен въздух миришеше на гниеща пръст и светкавици, зловеща тишина бе надвиснала над гемията. Езерото изглеждаше мъртво, място прокълнато и изоставено много отдавна.
Али обаче знаеше, че не е така.
Като в транс, той пристъпи по-близо до ръба на палубата; тръпки плъпнаха по кожата му, докато гледаше как фериботът пори водата. Кърмата му беше като тъп нож, който някой прокарваше през мазнина, и не оставяше нито една вълна след себе си. Все още не бяха минали през завесата, а при гъстата утринна мъгла зад гърба им също не се виждаше нищо. Струваше му се, че са замръзнали във времето насред безкрайно езеро.
Кажи ми името си. Споменът го накара да потрепери, шепотът на марида му подейства, сякаш леден пръст се плъзгаше по гръбнака му. Тихо жужене на насекоми изпълни ушите му. Водата наистина бе толкова близо. Толкова лесно би било да се прехвърли през парапета на гемията. Да докосне с пръсти жадните й дълбини. Да се потопи.
Ръката на Акиса стисна китката му.
— Твърде близо си до ръба, не мислиш ли?
Али се сепна, изтръгнат от замайването си. Стискаше парапета, повдигнал леко крак, макар изобщо да не си спомняше как го е направил. Жуженето изчезна.
— Аз… чу ли това? — попита той.
— Единственото, което чувам, е как Лубейд изпразва съдържанието на стомаха си — отвърна Акиса, посочвайки с палец към приятеля им, който действително повръщаше неудържимо през борда на гемията.
Али отново потрепери и разтърка ръцете си. Имаше чувството, че нещо влажно и тежко бе полепнало по кожата му.