Акиса очевидно не споделяше объркването му.
— Продават ги — прошепна тя с нарастващ ужас. — Продават шафити.
— Не е възможно. — Лубейд изглеждаше така, сякаш пак му се повдигаше. — Това… това е забранено. Никой гезирец не би…
Али тикна безмълвно поводите на камилата си в ръцете му.
Лубейд го стисна над лакътя. Али опита да се отскубне и Лубейд кимна към редицата мъже, които охраняваха заграждението.
— Погледни, прибързани глупако.
Али зяпна… но не заради стражите. Познати неща привлякоха вниманието му: грънчарски магазин с врата на сини ивици, характерният начин, по който две тесни улички минаваха близо една до друга, но не се докосваха, леко слегналото се минаре в далечината. Али познаваше този район. Знаеше какво се бе издигало тук някога, каква бе сградата, която сега лежеше в развалини.
Джамията, в която беше проповядвал шейх Анас, загиналият като мъченик някогашен предводител на „Танзим". Пое си дъх, почувствал изведнъж, че се задушава. Баща му все едно беше завъртял нож в сърцето му. Знаеше обаче, че наказанието не бе насочено към сина в далечните земи на Ам Гезира; не, то беше насочено към шафитите, чиято тежка участ бе тласнала Али към неподчинение… към онези, които биваха продавани на търг пред очите му.
Момиченцето заплака още по-силно.
— Дяволите да го вземат — сопна се Акиса и тръгна решително напред.
Али я последва, оставяйки Лубейд да ругае след тях и да се бори с камилите. Гезирският търговец очевидно ги забеляза, защото прекъсна мерзките си подкани и стоманените му очи грейнаха очаквателно.
— В името на Всевишния, вие двамата изглеждате така, сякаш току-що ви е довяла някоя пясъчна буря. — Той се изсмя. — Определено не сте обичайните ми клиенти, но предполагам, че е възможно да намериш роднини навсякъде. — Той повдигна тъмните си вежди. — Стига само този роднина да е в състояние да плати.
Ръката на Акиса се спусна към меча й. Али побърза да застане пред нея.
— Откога Девабад продава шафитските си граждани? — попита той.
— Да ги продава? — Гезирецът изцъка с език. — Никого не продаваме. Звучеше потресен. — Това би било незаконно. Ние просто съдействаме в издирването на чистокръвното семейство на този мъж… а после вземаме известна такса, за да поддържаме работата си. — Той сложи ръка на сърцето си. — По-лесно е да открие роднините си, когато стои пред тях, не е ли така?
Беше абсурдно неубедително обяснение и до Али, Акиса изръмжа. Али можеше само да си представя колко ужасно изглежда родното му място в очите на приятелите му. Като много гезирци, джиновете от Бир Набат държаха своите смесенокръвни роднини при себе си, пренебрегвайки закона, който заповядваше те да бъдат изпратени в Девабад, за да завършат живота си там. Към малцината шафити в Бир Набат се отнасяха като с равни и винаги им намираха място, каквито и да бяха магическите им умения.
Али стисна зъби.
— Не ми изглежда така, сякаш той иска да открие каквито и да било чистокръвни роднини. Ти каза, че имал начин да си изкарва прехраната. Защо не го оставиш да се върне към него?
Търговецът сви рамене.
— Шафитите са като деца. Нима би трябвало да оставим децата сами да избират съдбата си?
При тези думи Акиса сръга Али в корема и възползвайки се от отвлеченото му за миг внимание, го бутна настрани и извади ханджара си. Очите й хвърляха искри.
— Би трябвало да ти отрежа езика — сопна се тя на гезирски. — Ти си предател на племето ни и всичко, което хората ни представляват!
Търговецът вдигна ръце, а неколцина от стражите го заобиколиха.
— Нищо от това, което правим тук, не е незаконно. — Мазният тон се изпари от гласа му. — И не ми е дотрябвала една ровеща се из боклуците севернячка, която да разбунва нещата…
— Каква е цената ти? — Въпросът беше като отрова в устата на Али. — Цената за този мъж и дъщеря му?
Търговецът сви рамене към един джин в крещящо шарени одежди.
— Господинът от Агниванша предложи хиляда и двеста динара само за момичето.
Хиляда и двеста динара. Отблъскващо малка сума, на която да бъде оценен един живот, и все пак много повече, отколкото той и спътниците му бяха в състояние да съберат. Али беше беден като всички останали в Бир Набат, лишен от богатството си, когато баща му го беше прокудил в изгнание. Камилите, които водеха със себе си, бяха натоварени с дарове, но те бяха грижливо описани, дан от аяанлийците за двореца.
Али извади зулфикара изпод одеждите си.
Сега вече търговецът не просто потръпна. Пребледня и отстъпи назад в неприкрит страх.