— Е, сега, почакай малко. Не знам от кого си откраднал това, но…
— Достатъчно ли е?
Пръстите на Али се свиха около дръжката на обичното му оръжие. А след това преглътна и го подаде на търговеца.
Лукав поглед припламна в очите на мъжа.
— Не — заяви той категорично. — Не и с всички войници, които се опитват да ги заложат, преди да дезертират в Ам Гезира. Ще ти дам бащата, но не и момичето.
До този миг шафитът ги беше гледал как се пазарят, изпаднал в потресено вцепенение. Ала като чу предложението на търговеца, дъщеря му извика и той я притисна по-силно към себе си.
— Не. — Думата изскочи от устата му. — Няма да ви позволя да я върнете в онази клетка. Няма да ви позволя да ми я отнемете!
Отчаянието в гласа на мъжа тласна Али отвъд границата на търпението му.
— Кахтански зулфикар. — Хвърли го в краката на гезиреца и отметна гутрата, която закриваше лицето му. — Несъмнено това ще покрие цената ти.
Търговецът зяпна, а златистата му кожа придоби зелен оттенък, какъвто Али не бе вярвал, че е възможен.
— Принц Ализейд — ахна той, падайки на колене. — Господи… п-простете ми — заекна. — Никога не бих говорил с такова неуважение, ако знаех, че сте вие.
Множеството се дръпна назад по начин, който напомни на Али за това как джиновете в Ам Гезира отскачаха, когато се натъкнеха на рогати усойници. Името му се понесе във въздуха, шепот на различни езици зашумоля из множеството.
Али се опита да не им обръща внимание и вместо това остави мъничко от някогашната му арогантност да се промъкне в гласа му.
— Хайде де — подхвърли предизвикателно и посочи с брадичка към зулфикара, макар сърцето да го болеше при мисълта да се откаже от оръжието, което го беше опазило жив по време на изгнанието му. — Личното ми оръжие. То е в рода ми от поколения… несъмнено ще плати и за двамата.
Смесица от алчност и страх пробяга по лицето на търговеца.
— С него ли уби Бича?
Въпросът отврати Али. Подозирайки обаче, че отговорът ще му помогне да убеди другия мъж, излъга с лекота:
— Именно с него.
Мъжът се ухили.
— В такъв случай ще кажа, че ми беше приятно да се спазаря с вас, принце. — Той се поклони и даде знак на Али да се доближи, — Ако обичате… договорите ей сега ще са готови…
Шафитът го гледаше с изумление.
— Но вие… хората казват… — Стрелна с поглед тълпата чистокръвни и побърза да смени темата. — Моля ви, не ни разделяйте, наше височество. — Той прегърна дъщеря си още по-силно. — Умолявам ви. Ще ви служим както поискате, но моля ви, не ни разделяйте.
— Не — побърза да каже Али. — Не го направих затова.
Търговецът се върна с договорите и Али ги прочете внимателно, преди да добави подписа си. След това ги подаде на шафита.
Другият мъж изглеждаше объркан.
— Не разбирам.
— Свободни сте — заяви Али. — Както е редно. — Стрелна търговеца с най-студения си поглед и мъжът се сви. — Онези, които търгуват с живота на другите, първи ще горят в ада.
— И нека оставим нещата така!
Лубейд най-сетне се беше добрал до тях, теглейки двете мучащи камили през множеството. Тикна юздите в ръцете на Акиса и като сграбчи Али за ръба на одеждата, го издърпа от платформата.
Али се огледа наоколо, ала шафитът вече беше изчезнал в тълпата заедно с дъщеря си. Не че Али можеше да го вини. Усещаше очите на зяпачите наоколо впити в тях, докато Лубейд се залови отново да увие гутрата около лицето му.
— К-какво правиш? — попита Али, а после извика, защото приятелят му го смушка в окото. — Ау! Ще престанеш…
Думите заглъхнаха на езика му, когато забеляза причината, поради която Лубейд се опитваше да го отведе от тук.
Дузина членове на Царската стража се бяха присъединили към тях.
Али стоеше неловко, гутрата му беше изкривена на една страна, несигурен как да поздрави някогашните си другари. В продължение на миг-два те се гледаха колебливо, а после един от войниците пристъпи напред. Поднесе ръка до сърцето и до челото си в гезирски поздрав.
— Мир вам, принц Ализейд — поздрави го той тържествено. — Баща ви ме изпрати да ви доведа.
— Доста приятно място, където да бъдеш екзекутиран, не може да се отрече — подхвърли Лубейд разговорливо, докато ги водеха по един празен коридор в палата.
Ароматни лилави цветя се увиваха около колоните, петънца светлина влизаха през дървените решетки.
— Няма да ни екзекутират — заяви Али, опитвайки се да скрие от лицето си чувството, че отиват да срещнат съдбата си.
— Взеха ни оръжията — изтъкна Лубейд. — Е, взеха нашите оръжия с Акиса… ти сам се отказа от своето. Брилянтен ход, между другото.