Али му хвърли мрачен поглед.
— Оттук, принце.
Войникът спря и отвори боядисана в синьо врата, около която имаше дърворезба, изобразяваща газели в скок. Тя водеше към малка градина, около която се издигаха високи скали от бледокремав камък. В средата имаше павилион, засенчен от зелени палми. Вода ромолеше весело в каменен шадраван с формата на звезда и плочки със слънца, а насреща му беше постлан килим, отрупан със сребърни подноси, върху които имаше сладкиши с цветовете на дъгата и плодове, ярки като скъпоценни камъни.
— Баща ви всеки момент ще се присъедини към вас. За мен беше чест да се запозная с вас. — Войникът се поколеба, а после добави: — Семейството ми е от Хегра. Онова, което направихте с кладенеца ни миналата година… то ги спаси. — Погледът му срещна този на Али. — Надявам се, че знаете колко топли чувства изпитват към вас мнозина от нас в Царската стража.
Али се замисли над грижливо подбраните му думи.
— Топли чувства, които са взаимни — отвърна той. — Какво е името ти, братко?
Мъжът се поклони.
— Дауд.
— Приятно ми е да се запознаем. — Али докосна сърцето си. — Поздрави семейството си от мен, когато се видите отново.
— Ако е рекъл Господ, принце.
Войникът се поклони отново и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.
Акиса хвърли поглед на Али.
— Създаваме си нови приятели?
Съюзници. Макар че на Али никак не му хареса колко бързо умът му се спря на тази дума.
— Нещо такова.
Пред тях Лубейд вече се беше нахвърлил на храната. Отхапа от меден сладкиш, украсен със захарни цветя, и затвори блажено очи.
— Това е най-прекрасното нещо, което съм вкусвал някога.
— Вероятно са отровени — подхвърли Акиса.
— Заслужават си да умреш.
Али, чийто корем къркореше, се присъедини към него. От години не беше слагал подобни лакомства в уста. Както обикновено, те бяха натрупани, за да впечатлят — количество, което дори Али и прегладнелите му спътници не биха могли да изядат. Това бе практика, за която не се беше замислял особено, когато беше по-млад, ала спомняйки си очевидната бедност по улиците на Девабад, тя изведнъж му се стори греховно прахосническа.
Вратата се отвори със скърцане.
— Малки Зейди!
Али вдигна очи и видя широкоплещест мъж в офицерска униформа и ален тюрбан да пристъпва в градината.
— Чичо Уаджид! — възкликна той радостно.
Грейнал, кайдът го придърпа в смазваща прегръдка.
— Господи, момче, толкова е хубаво да те видя отново!
Али почувства как част от напрежението го напуска… а може би просто се схващаше от прегръдката на Уаджид.
— И аз теб, чичо.
Уаджид го побутна леко назад, за да го огледа; в очите му имаше сълзи, но той се засмя, очевидно във възторг от вида на Али.
— Къде се е дянало дългурестото момче, което учех как да върти зулфикара? Войниците ми си шепнеха, че си изглеждал като Зейди Велики, докато си отивал към палата, облечен в дрипи и следван от другарите си.
Али подозираше, че това не е сравнение, което щеше да се понрави особено на баща му.
— Не мисля, че някой би могъл да ме сбърка със Зейди Велики — побърза да отклони сравнението той. — Но нека ти представя своите приятели. — Той улови ръката на Уаджид. — Акиса, Лубейд… това е Уаджид ал Саби, кайдът на Царската стража. Той на практика ме отгледа, когато ме изпратиха в Цитаделата.
Уаджид докосна сърцето си.
— За мен е чест — рече искрено. В грубоватия му глас се промъкна вълнение. — Благодаря ви, че сте го защитавали.
Вратата изскърца отново. Сърцето на Али пропусна един удар и той погледна натам, очаквайки да види баща си.
Само че онзи, който пристъпи в слънчевата светлина, бе Мунтадир.
Али замръзна, докато погледът на брат му срещаше и задържаше неговия. Изглеждаше по-блед, отколкото Али си го спомняше, под очите му имаше тъмни сенки. По лявото му слепоочие минаваха два тънки белега — следи от бича на афшина. Те обаче не можеха да загрозят външния му вид. Мунтадир открай време беше красивият, привлекателният, елегантният принц, който спечелваше възхищението на благородниците толкова бързо, колкото Али ги отблъскваше. Изглеждаше поразително в царските си дрехи с цветовете на рода Кахтани: обточената със злато черна роба, която се вълнуваше като дим около краката му, и яркия тюрбан от преплетени сини, лилави и златни копринени нишки, увенчаващ главата му. На врата му висеше дълъг наниз черни гезирски перли, върху златния пръстен на палеца му като капка човешка кръв блещукаше рубин.