Уаджид наведе глава в поклон.
— Емир Мунтадир — поздрави го почтително. — Мир на теб.
— И на теб мир — отвърна Мунтадир учтиво. Чувайки познатия глас на брат си, вълна от емоция се разби в тялото на Али. — Кайде, баща ми нареди да придружиш спътниците на Ализейд до помещенията за гости в Цитаделата. Моля те, погрижи се да не им липсва нищо. — Той сложи ръка на сърцето си и отправи ослепителна усмивка към Акиса и Лубейд. — Винаги ще ви бъдем благодарни за гостоприемството, което поселището ви е оказало на моя брат.
Али присви очи при тази приятно звучаща лъжа, ала нито Акиса, нито Лубейд отвърнаха с обичайния си сарказъм. Вместо това видът на девабадския емир като че ли ги изпълваше със страхопочитание.
Да, предполагам, че той представлява далеч по-впечатляваща картина от един подгизнал, умиращ от глад принц, издъхващ в скален процеп.
Пръв се съвзе Лубейд.
— Ти съгласен ли си, братко? — попита той Али.
— Естествено, че е — намеси се Мунтадир спокойно. — Несъмнено разбирате, че нямаме търпение да прекараме известно време насаме с принц Ализейд.
Ализейд не пропусна да забележи агресивната употреба на „ние", маниер на говорене, който свързваше с баща им. Зад очарователните думи на Мунтадир се спотайваше острота, която никак не му харесваше. И макар че това вероятно не вещаеше нищо добро за него, изведнъж почувства, че няма нищо против приятелите му да са далече от тук.
— Нали ще се погрижиш за тях? — попита той Уаджид.
Уаджид кимна.
— Имаш думата ми, принце.
Щеше да се наложи да се задоволи с това. Вярваше на Уаджид толкова, колкото изобщо можеше да вярва на когото и да било тук. Погледна към Лубейд и Акиса и опита да се усмихне.
— Ще се видим скоро, ако е рекъл Господ.
— Силно се надявам — отвърна Лубейд и грабна още един сладкиш, преди да се изправи.
Акиса го притисна в бърза прегръдка. Али застина, шокиран от неуместността й, но после почувства как тя плъзва нещо кораво в гънките на пояса му.
— Недей да умираш — изсъска Акиса в ухото му. — Лубейд ще бъде неутешим.
Почти сигурен, че току-що му беше дала каквото и оръжие да беше успяла да вкара в двореца, Али кимна, обзет от мълчалива благодарност.
— Грижете се за себе си.
Уаджид стисна рамото му.
— Ела в Цитаделата, когато имаш възможност. Покажи на моите девабадски хлапаци как се бием в родината.
В мига, в който те излязоха, температурата сякаш падна и учтиво празната усмивка на Мунтадир се стопи.
— Ализейд — хладно каза той.
Али потръпна; брат му рядко го наричаше с цялото му име.
— Диру. — Гласът му пресекна. — Толкова е хубаво да те видя.
Единствената реакция на Мунтадир бе лека гримаса, сякаш беше лапнал нещо кисело. Обърна гръб на Али и влезе в павилиона.
Али опита отново.
— Знам, че не се разделихме при най-добрите обстоятелства. Съжалявам. — Брат му не отговори; наля си чаша вино и отпи, сякаш Али изобщо не беше там. Али обаче не отстъпваше. — Надявам се, че си добре. Съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ти.
Въпреки усилията си и сам чуваше сковаността в гласа си.
При тези думи Мунтадир вдигна поглед.
— При всички блудкаво дипломатични неща, за които би могъл да бръщолевиш, ти се насочи право към нея.
Али пламна.
— Просто исках…
— Как е братовчед ти?
Али се сепна.
— Кой?
— Братовчед ти — повтори Мунтадир. — Аяанлиецът, който така удобно се разболя и ти трябваше да продължиш вместо него.
Саркастичният намек, че Али бе взел участие в кроежите на Муса, го накара да настръхне.
— Нямах нищо общо с това.
— Ама разбира се. Един аяанлийски заговор те прокужда от тук, друг те връща обратно. И насред всичко това Ализейд е невинен и в пълно неведение.
— Хайде де, Диру, несъмнено…
— Не ме наричай така — прекъсна го Мунтадир. — Наистина мислех онова, което ти казах онази нощ. Не може да си забравил, беше точно преди да срутиш покрива на лечебницата върху главата ми. Повече няма да те защитавам. — Той отпи още една глътка вино. Ръцете му трепереха и макар че гласът му беше сигурен, извърна очи, сякаш видът на малкия му брат; му причиняваше болка. — Нямам ти доверие. Нямам доверие на себе си, когато съм с теб. И това не е слабост, която възнамерявам да допусна да ме завлече надолу.
Наранен, Али се опита да намери отговор, докато в гърдите му бушуваха най-различни емоции.
Болката отговори първа:
— Спасих ти живота. Афшинът… корабът…
— Давам си сметка за това. — Гласът на Мунтадир беше рязък, ала този път чувството, припламнало в очите му, не убягна от вниманието на Али. — Така че нека ти върна услугата. Върви си.