Нахри не споделяше вълнението им. Откакто беше влязла в стаята, се обливаше в пот и маската лепнеше върху влажната й кожа. Опита се да я разхлаби, да позволи на ветреца да охлади пламналите й бузи. Улови отражението на движението си в масивното огледало в бронзова рамка насреща и извърна очи. Колкото и изящни да бяха, дрехите и маската бяха гезирски, а тя нямаше никакво желание да се види в одеждите на своя враг.
Те не са ти врагове, напомни си. „Враг" беше дума на Дара, а тя нямаше да мисли за него. Не и тази вечер. Не можеше. Това щеше да я прекърши… а последната Бану Нахида на Девабад нямаше да рухне. Беше подписала брачния договор със сигурна ръка и бе вдигнала наздравица в чест на Гасан, без да трепне, усмихвайки се топло на царя, който я беше заплашил да избие децата на девите и я бе принудил да се отрече от своя афшин с най-грозно обвинение. Ако можеше да се справи с всичко това, можеше да се справи и с онова, което щеше да се случи в тази стая.
Нахри се обърна и отново закрачи из стаята. Огромните покои на Мунтадир се намираха на едно от горните нива в огромния зикурат в сърцето на палата. Бяха пълни с произведения на изкуството: рисувана коприна, деликатни гоблени, изящни вази, грижливо изложени и излъчващи сякаш аура на магия. Лесно можеше да си представи Мунтадир в тази великолепна стая, изтегнат, с чаша скъпо вино в ръка и изтънчена куртизанка до себе си, да цитира поезия и да си бъбри за безсмислените наслади на живота, за които Нахри нямаше нито време, нито желание. Никъде не се виждаха книги. Нито в тази стая, нито в останалата част от покоите, през които я бяха развели.
Поспря, за да разгледа най-близката картина, миниатюра с две танцьорки, измагьосващи подобни на пламъци цветя, които искряха и грееха като рубинени сърца, докато се въртяха.
Нямам нищо общо с този мъж. Не бе в състояние да си представи разкоша, в който Мунтадир беше отраснал, не бе в състояние да си представи да бъдеш заобиколен от знание, трупано в продължение на хилядолетия, и да не си направиш труда да се научиш да четеш. Единственото, което споделяше с новия си съпруг, бе една ужасна нощ на борда на един горящ кораб.
Вратата на стаята се отвори.
Нахри инстинктивно се отдръпна от картината и придърпа качулката си по-ниско. Отвън се разнесе трясък, последван от ругатня, и Мунтадир прекрачи прага.
Не беше сам. В действителност Нахри предполагаше, че сам едва ли би успял да се добере до стаята, защото се подпираше тежко на един иконом и тя усещаше мириса на вино в дъха му чак в другия край на стаята. Следваха ги две прислужници и Нахри преглътна мъчително, когато му помогнаха да съблече одеждата си и развиха тюрбана му с порой от нещо, което звучеше като закачки на гезирски, преди да го отведат до леглото.
Мунтадир се отпусна тежко на ръба; беше пиян и изглеждаше смаян, че се е озовал тук. Отрупано с подобни на облаци завивки, леглото беше достатъчно голямо, за да побере десетчленно семейство… а като се имаха предвид слуховете, които бе чувала да се носят за съпруга й, Нахри подозираше, че неведнъж го беше изпълвал. В ъгъла тамян тлееше в един мангал до бокал, пълен с подсладено мляко и ябълкови листа — традиционна напитка на девите, която варяха за младоженки, надяващи се да заченат. Поне това нямаше да се случи… така я беше уверила Нисрийн. Невъзможно бе да си помощница на нахидски лечители в продължение на две столетия, без да научиш поне няколко почти безотказни метода за предпазване от бременност.
Дори и така, сърцето на Нахри заби учестено, когато прислужниците си тръгнаха, затваряйки тихо вратата след себе си. Напрежение изпълни въздуха, тежко и в странен контраст с празничните звуци, които се носеха откъм градината отдолу.
Най-сетне Мунтадир вдигна поглед и срещна очите й. Светлината на свещите играеше по лицето му. Може и да не притежаваше буквално магическата красота на Дара, но въпреки това беше поразително красив мъж, изпълнен с харизма, както Нахри бе чувала, мъж, който се смееше лесно и се усмихваше често… поне с всички останали… освен нея. Гъстата му черна коса беше късо подстригана, брадата му — изискано оформена. На сватбената церемония носеше царските си одежди (поръбената със злато абаносова роба и синьо-лилаво-златен копринен тюрбан, които бяха символът на властващото семейство Ал Кахтани), ала сега беше облечен в снежнобяла дишдаша, обточена със ситни перли. Единственото, което нарушаваше грижливо поддържания му външен вид, бе тънкият белег, пресичащ лявата му вежда — следа от бича на Дара.