— Беше само един муасуас — защити се Али, който прекрасно си спомняше инцидента с развилнялата се магическа пясъчна риба. — И едва ли би могло да се каже, че покривам Ам Гезира със зеленина. Съвсем просто водонапояване, търсене на потоци и прокопаване на канали и кладенци.
— Чудя се как точно намираш тези извори, Ализейд? — подхвърли баща му замислено. — Извори, които никой от местните не е могъл да открие преди теб?
Али се поколеба. Нямаше обаче лъжа, на която баща му би повярвал.
— Успявам да го овладявам. Онова, което се случи в лечебницата… от години не съм бил така.
Гасан придоби мрачно изражение.
— Значи, е страничен ефект от маридското обладаване.
Али долепи длани към коленете си.
— Не е нищо — настоя. — И никой там не го е грижа. Прекалено са заети с това да се мъчат да оцелеят.
Баща му не изглеждаше убеден.
— Все още е рисковано.
Али не възрази. Естествено, че беше рисковано, само че тогава не го беше грижа. Гледката на загиващия Бир Набат, изпосталелите тела на обитателите му и децата, чиито коси бяха прошарени с ръждата на глада, бяха пропъдили тези тревоги от сърцето му.
Той срещна погледа на баща си.
— Северна Ам Гезира страдаше от години. Исках да сторя нещо добро за хората, които ме подслониха, преди да съм станал жертва на убийци.
Остави обвинението да увисне във въздуха и макар че спокойната маска на Гасан като че ли потрепна леко, гласът му, когато отговори, беше равен:
— И все пак си жив.
Потискайки порива да му се извини саркастично за това, Али отговори простичко:
— Безкрайна е Божията милост. — Мунтадир направи физиономия, но Али продължи: — Нямам никакво желание да играя политически игри в Девабад. Спътниците ми се нуждаят само от мъничко време, за да си отдъхнат, и възнамерявам да накарам аяанлийците да ни осигурят припаси за из път в замяна на това, че докарахме стоката им. Можем да отпътуваме до седмица.
Гасан се усмихна.
— Не. Всъщност, Ализейд, не можете.
Ужас сграбчи сърцето на Али, но Мунтадир реагира първи, скачайки светкавично на крака.
— Защо не? Не го ли чу? Иска да си върви?
— Ще изглежда съмнително, ако си тръгне твърде скоро. — Гасан отпи още една глътка вино. — Не си е идвал цели пет години, а си заминава след броени дни? Ще плъзнат слухове. Не искам мълвата за разрива ни да се разпространи. Не и когато аяанлийците и така вече се месят.
Мунтадир в миг си надяна безизразна маска.
— Разбирам. — Беше се вкопчил в коленете си така, сякаш потискаше желанието да удуши някого. Али, най-вероятно. — Тогава кога ще си замине?
Гасан долепи пръсти пред себе си.
— Когато получи моето разрешение да го направи… разрешение, което ти имаш сега, Мунтадир. Като излизаш, нареди на прислужника до портата да ми донесе кутията от кабинета. Той ще знае какво имам предвид.
Мунтадир не възрази. Всъщност не каза нито дума повече. Изправи се плавно на крака и си тръгна, без да погледне Али. Али обаче го проследи с поглед, докато не излезе, в гърлото му беше заседнала буца, която не можеше да преглътне.
Гасан изчака да останат сами, преди отново да проговори.
— Прости му. Напоследък се кара със съпругата си повече от обикновено и е в отвратително настроение заради това.
Съпругата му. Али искаше да попита за нея, ала не смееше още повече да влоши ситуацията.
Баща му очевидно забеляза сдържаността му.
— Някога говореше много по-свободно. И на висок глас.
Али се взираше в ръцете си.
— Бях млад.
— Все още си млад. Нямаш и четвърт век.
Между тях се възцари мълчание, неловко и напрегнато. Али усещаше изпитателния поглед на баща си и по гърба му полазиха тръпки. Не беше страхът на младостта му, осъзна той, а нещо по-дълбоко, по — сложно.
Беше гняв. Али беше изпълнен с гняв. Гняв заради жестоката присъда, която баща му беше произнесъл, гняв за това, че повече се тревожеше за слуховете в Ам Гезира, отколкото, че хората му гладуват. И беше яростен заради онова, което се случваше с Девабадските шафити в ужасните развалини на джамията на Анас.
И се гневеше на себе си, защото да изпитва подобни чувства към баща си все още го изпълваше със срам.
За щастие, в този момент се появи един прислужник, носещ простичка кожена кутия с размерите на калъф за тюрбани. Поклони се и я остави до Гасан. Когато понечи да си тръгне, царят му даде знак да се наведе и прошепна в ухото му заповед, която Али не можа да чуе. Мъжът кимна и излезе.
— Няма да те задържам, Али. Идваш от дълъг път и мога само да си представя как копнееш за топла вана и меко легло. Имам обаче нещо, което би трябвало да получиш много отдавна, в съблюдаване на традициите ни — рече Гасан и махна към кутията.