Върху грижливо сгънатото одеяло почиваше неговият зулфикар.
Али прекоси стаята за миг и остави кутията с ножа на афшина върху леглото. Действително беше неговият зулфикар, дръжката и тежестта му му бяха така познати, както собствената му ръка. А ако все още се съмняваше — отдолу бяха договорите, които беше подписал.
Анулирани от ръката на царски писар.
Али се свлече на леглото, сякаш краката му се бяха подкосили. Плъзна поглед по страниците, надявайки се, че греши, ала доказателството беше изложено в ясни правни термини пред очите му. Шафитският баща и дъщеря му бяха върнати на гезирския търговец.
Али скочи на крака. Не. Онези хора бяха невинни. Не бяха бойци на „Танзим", не представляваха опасност за никого. Ала докато посягаше към зулфикара, предупреждението на баща му отекна в главата му. Гасан беше направил това, за да му даде урок. Беше съсипал живота на двама шафити само защото Али бе дръзнал да се намеси.
Какво ли щеше да стори, ако Али се разбунтуваше?
Али затвори очи, усещайки как му прилошава при спомена за обляното в сълзи личице на малкото момиче. Бог да ми прости. И не беше само тя. Шейх Анас и Рашид, Фатумай и нейните сирачета. Тръжната платформа, издигната насред разрушената джамия.
Всеки, на когото се опитам да помогна, той смазва. Смазва всички ни.
Али вдигна ръка от зулфикара. Полазиха го тръпки. Не можеше да остане тук. Не и в тази грижливо запазена стая. Не и в този смъртоносен град, където всеки негов погрешен ход нараняваше някой друг.
Внезапно си помисли за Зейнаб. Не смееше да се замесва още повече с майка си, ала несъмнено сестра му можеше да му помогне. Тя би могла да го измъкне от всичко това.
Предупреждението на Мунтадир отекна в ушите му и искрицата надежда, лумнала в гърдите му при мисълта за сестра му, угасна. Не, не можеше да я изложи на този риск. Стисна очи, борейки се с отчаянието. Вода се събираше в шепите му, нещо, което не се беше случвало от години.
Дишай. Вземи се в ръце. Той отвори очи.
Погледът му падна върху кутията.
В следващия миг вече беше прекосил стаята. Отвори кутията, грабна камата и я пъхна в колана си.
Заповедите на баща му можеха да вървят по дяволите.
Вече наближаваше лечебницата, когато започна да се чуди дали не действа прибързано.
Забави крачка на пътеката, една от многото, които лъкатушеха из градината на харема. Не беше като да възнамеряваше да посети Нахри, убеждаваше сам себе си. Щеше да изчака пред лечебницата някой от прислугата и щеше да помоли да говори с нейната помощница Нисрийн. Би могъл да даде камата на Нисрийн заедно със съобщение и ако Нахри не искаше да го види, така да бъде. По дяволите, може би Мунтадир щеше да научи и да го убие, задето се бе опитал да говори със съпругата му, и тогава Али вече нямаше да е принуден да остане в Девабад за Навастем.
Пое голяма глътка от влажния въздух, пропит с дъха на напоена с дъжд пръст и росни цветя, и възелът в гърдите му като че ли се поотпусна. Преплитащите се звуци на забързания канал и вода, капеща от листата, бе успокояваща като приспивна песен. Али въздъхна, позволявайки си да погледа за миг как две сапфиреносини птички се стрелкат между тъмните дървета. Ако можеше и в останалата част на Девабад да цари такъв покой…
Прилив на хладна влага се преплете между пръстите му. Сепнат, Али наведе очи и видя лента от мъгла да се обвива около кръста му. Пред погледа му тя се изви около рамото му като прегръдка от отдавна невиждан приятел. Очите му се разшириха. Това определено не се беше случвало в Ам Гезира. И все пак той се усмихна широко, запленен от гледката на водата, танцуваща по кожата му.
Усмивката му се стопи така бързо, както се беше появила. Хвърли бързо поглед към зеленината наоколо, ала, за щастие, пътеката беше пуста. Шепотът от гемията се завърна, също странното притегляне на езерото и скоростта, с която водата бе оросила кожата му в покоите. Не се беше замислял колко по-трудно ще му бъде да скрие новите си умения в мъгливия, богат на вода Девабад.
Ами гледай да го измислиш тогава. Не можеше да допусне да го заловят. Не и тук. Селяните от Бир Набат може и да нямаха нищо против да си затворят очите за малко особеност (та нали Али все пак ги беше спасил), но не можеше да поеме този риск с далеч по — непредсказуемите жители на Девабад. В неговия свят маридите всяваха страх. Те бяха чудовищата, за които родителите разказваха страшни приказки преди лягане на децата си, непознаваемият ужас, срещу който пътешествениците се бранеха, като носеха амулети. Растейки, Али беше чувал мрачната история за свой далечен аяанлийски роднина, когото бяха хвърлили в езерото, след като го бяха обвинили несправедливо, че е принесъл дете дев в жертва на предполагаемия си маридски бог.