Нахри избърса очите си с трепереща ръка. Не беше знаела, че Али вече се е върнал. Всъщност беше полагала съзнателно усилие да избягва всякакви новини за него. Напрежението на Мунтадир, както и все по-големите количества вино, с които се наливаше, бяха цялата информация, от която се нуждаеше за напредването на брат му към града.
Откъм пътеката от другата страна на горичката долетя шум от стъпки.
— Бану Нахида? — изписука женски глас. — Господарката Нисрийн ме помоли да ви доведа. Каза, че Джамшид е-Прамух ви очаква.
Нахри въздъхна, хвърляйки поглед към книгата, която беше изучавала, преди Ализейд да я прекъсне. Беше нахидски текст върху проклятия, възпрепятстващи изцеляването. Един от послушниците във Великия храм го беше намерил при подреждането на старите им архиви и Нахри бе наредила веднага да й го донесат. Само че дивастийският, на който беше написан, бе толкова объркващ и архаичен, че май щеше да се наложи да го изпрати обратно за превод.
Не че Джамшид щеше да чака. От седмици я умоляваше отново да се опита да го излекува, отчаянието му бе като огледално отражение на затъването на Мунтадир. Не беше нужно да пита защо. Знаеше, че да не е в състояние лично да брани Мунтадир, като глава на личната му стража, убива Джамшид.
Пое си дълбоко въздух.
— Ей сега идвам.
Остави книгата настрани… върху едно арабско томче за болниците; така и не бе имала време да го прочете. Мунтадир Може и да беше потъпкал начеващите й мечти да възстанови болницата на предците си, но тя не беше готова да се откаже.
Изправи се и пъхна ножницата с камата в колана си, под туниката.
Заповяда си да прогони Али от мислите си. Да прогони Дара от мислите си. Първата й отговорност беше към пациентите й и точно сега може би щеше да е облекчение да остави работата да я погълне.
В лечебницата, претъпкана и миришеща на сяра, кипеше обичайното оживление. Нахри прекоси помещението за пациенти и мина зад завесата, която го отделяше от работното й пространство. Завесата беше лепкава под допира й, коприната — омагьосана, за да спира шума и от двете страни. Нахри можеше да мине зад нея и да обсъди откровено с Нисрийн някоя лоша диагноза, без никой да ги чуе.
Завесата можеше да заглуши и звука на някой крещящ от болка.
Джамшид и Нисрийн я чакаха. Джамшид лежеше върху един нар, пребледнял, но решителен.
— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида — поздрави я той.
— И за теб — отвърна Нахри, долепяйки пръсти в поздрав. Завърза шала на главата си, прибирайки плитките си назад, изми ръце в мивката и наплиска лицето си със студена вода.
Нисрийн се намръщи.
— Добре ли си? — попита. — Очите ти…
— Добре съм — излъга Нахри. — Но съм подразнена. — Скръсти ръце, решила да насочи чувствата, които Али беше разбудил в нея, в различна посока. — Онази книга е написана на някакъв дяволски древен език, който не мога да разбера. Ще се наложи да я изпратя обратно във Великия храм за превод.
Джамшид вдигна очи с неприкрита паника.
— Това не означава, че днес няма да имаме сесия, нали?
Нахри замълча за миг.
— Нисрийн, ще ни оставиш ли за минутка?
Нисрийн се поклони.
— Разбира се, Бану Нахида.
Нахри я изчака да излезе и коленичи до Джамшид.
— Твърде много бързаш — каза толкова меко, колкото можа. — А не бива. Тялото ти се възстановява. Просто има нужда от време.
— Нямам време — отвърна Джамшид. — Вече не.
— Имаш — настоя Нахри. — Ти си млад, Джамшид. Имаш десетилетия, векове пред себе си. — Тя улови ръката му. — Знам, че отново искаш да бъдеш до него. Способен да се метнеш на гърба на коня и да изпратиш дузина стрели. И ще бъдеш. — Срещна погледа му. — Трябва обаче да приемеш, че може да отнеме години. Тези сесии… знам каква болка ти причиняват, цената, която тялото ти плаща…
— Искам да го направя — заяви Джамшид упорито. — Последния път каза, че си стигнала близо до това да излекуваш увредените нерви, които според теб са причина за по-голямата част от слабостта в крака ми.
Господи, изведнъж така й се прииска да имаше зад гърба си още едно десетилетие в лечебницата или някой по — опитен лечител до себе си, който да я води в този разговор. Погледът в очите на пациентите й, когато я молеха да им вдъхне сигурност, бе достатъчно труден дори когато те не бяха нейни приятели.
Опита друга тактика.
— Къде е Мунтадир? Обикновено идва с теб.
— Казах му, че съм се отказал. Има си достатъчно тревоги и без да трябва да гледа болката ми.
В името на Създателя, определено не я улесняваше.