— Джамшид…
— Моля те. — Думата я проряза като с нож. — Мога да се справя с болката, Нахри. Мога да се справя с това да съм на легло няколко дни. Ако решиш, че ще е по-лошо от това, можем да спрем.
Нахри въздъхна.
— Нека първо те прегледам. — Тя му помогна да свали шала, увит около раменете му. — Легни назад. — Бяха го правили толкова пъти, че стъпките идваха механично и за двамата. Взе заоблената месингова пръчка от подноса, който Нисрийн беше приготвила, и я прокара по левия му крак.
— Все така ли пари?
Джамшид кимна.
— Но не е така слаб както десният крак. Това ми създава най-много неприятности.
Нахри му помогна да се отпусне по корем, потръпвайки при вида на голия му гръб, както винаги. Шест белега, чиито грапави ръбове бележеха местата, където стрелите на Дара бяха потънали в него. Една се бе забила в гръбнака му, друга бе пробила десния му дроб.
Би трябвало да си мъртъв. Това бе смущаващото заключение, до което стигаше всеки път, когато погледнеше следите от раните му. По жестока заповед на Гасан, целяща да принуди Каве да издири така наречените съучастници на Дара, Джамшид цяла седмица не бе получил никакво лечение, дори стрелите бяха останали да стърчат от тялото му. Би трябвало да умре. Това, че е жив, бе загадка, която можеше да се сравнява с факта, че реагираше толкова лошо на нейната магия.
Погледът й се плъзна покрай малката черна татуировка от вътрешната страна на рамото му. Беше ги виждала толкова пъти, трите спираловидни глифа. Те бяха бледо подобие на поразителните сложни татуировки, които украсяваха кожата на Дара — семейни знаци и символи на кланове, летописи на героични дела и заклинания за закрила. Джамшид беше направил физиономия, когато го беше попитала за татуировката му. Очевидно тази традиция почти бе изчезнала в поколенията деви, родени след войната, особено в Девабад. Беше старомодно суеверие, оплакал се бе шеговито, издаващо селските му корени.
Нахри го докосна по гърба и той се напрегна.
— Искаш ли малко вино? — предложи му. — Може да притъпи болката.
— Пресуших три чаши само за да събера смелост да дойда.
Просто прекрасно. Нахри взе парче плат.
— Бих искала този път да ти вържа ръцете. — Даде му знак да се улови за колоните на нара. — Хвани се там. Така ще имаш нещо за стискане.
Джамшид беше започнал да трепери.
— Имаш ли нещо, което да захапя?
Нахри безмълвно му подаде малко парче кедрово дърво, напоено с опиум, а после положи длани върху голия му гръб, хвърляйки поглед през рамо, за да се увери, че завесата е спусната както трябва.
— Готов ли си?
Джамшид кимна отривисто.
Нахри затвори очи.
Постигна целта си за секунди, тялото му лежеше разкрито пред нея. Ударите на сърцето му, изтласкващи абаносовочерна кръв по деликатна мрежа от вени. Бълбукането на стомашната киселина и другите хумори. Дробовете му, които се издуваха и свиваха ритмично като ковашки мях.
Пръстите й натиснаха кожата му. Почти можеше да види нервите на гръбнака му в чернотата на ума си, ярко оцветени, танцуващи нишки, защитени от костните гребени на прешлените. Премести пръсти по-надолу, проследявайки неравната кожа на белезите. Не беше само кожата, нараняването стигаше по-дълбоко, до съсипаните мускули и оръфаните нерви.
Пое си дъх, за да се стегне. Това можеше да направи, без да му причини болка. Едва когато опиташе да му повлияе, тялото му започваше да й се съпротивлява. При всеки друг Нахри би заповядала на нервите да зараснат, би изгладила загрубялата от белези тъкан, която покриваше мускулите и го сковаваше от болка. Беше могъща магия, която я изтощаваше (вероятно щяха да са нужни няколко сесии, за да го излекува напълно), но той щеше да се е върнал на гърба на коня с лък в ръка още преди години.
Съсредоточи се върху един малък участък от разкъсани нервни влакна и им заповяда да зараснат.
Магия се блъсна в нея, сурова, отбранителна и могъща, като удар в ума й. Подготвена, Нахри отвърна на удара, връщайки един разкъсан нерв на мястото му. Конвулсия разтърси тялото на Джамшид под ръцете й, от стиснатите му зъби се откъсна хриптене. Без да му обръща внимание, Нахри се съсредоточи върху следващия нерв.
Беше излекувала три, когато Джамшид започна да стене.
Тялото му се гърчеше под ръцете й, опъваше плата, с който беше вързан. Кожата му изгаряше пръстите й, всеки рецептор за болка беше възпламенен. С обляно в пот лице, Нахри не отстъпваше. Оставаха само още пет нерва на това място. Ръцете й трепереха, докато посягаше към следващия. Нужна бе сила, за да се съпротивлява срещу реакцията на тялото му и да извърши магията си, сила, която Нахри бързо губеше.