Още един нерв беше споен на мястото си, сияещ слабо в ума й. Тя се залови за следващия.
Парчето дърво изпадна от устата на Джамшид и писъкът му проряза въздуха. Пепел изби по кожата му, а после, с взрив на магия, парчетата плат, с които бяха завързани ръцете му, избухнаха в пламъци.
— Джамшид? — разнесе се крайно нежелан глас зад нея. — Джамшид!
Мунтадир се втурна в стаята. Шокът от прекъсването наруши концентрацията й и тогава силата в тялото на Джамшид, каквато и да беше, се възползва от възможността, за да я отблъсне. Приливът на тази енергия беше толкова мощен, че Нахри политна назад и връзката между тях беше прекъсната.
Джамшид застина. Въпреки туптенето в главата си, Нахри скочи на крака, за да провери пулса му. Беше учестен, но поне имаше такъв. Просто беше изгубил съзнание. Тя побърза да угаси пламъците около китките му.
А после се обърна яростно към Мунтадир.
— Какво, по дяволите, си мислеше? — сопна му се. — Имах напредък!
Мунтадир изглеждаше потресен.
— Напредък? Та той гореше!
— Той е джин! Може да се оправи с малко огън!
— Изобщо не би трябвало да е тук! — възрази Мунтадир. — Ти ли го убеди отново да опита?
— Дали аз съм го убедила? — Кипяща от ярост, Нахри се мъчеше да овладее чувствата, надигащи се в нея. — Не, глупак такъв. Прави го заради теб. Ако ти не беше такъв егоист, щеше да го разбереш!
Очите на Мунтадир пламнаха. Обичайното му изящество го беше напуснало, движенията му, докато покриваше Джамшид с шала, бяха отривисти.
— В такъв случай не би трябвало да му позволиш. Проявяваш безразсъдство, изгаряща от нетърпение да си докажеш, че…
— Не проявявах безразсъдство. — Едно беше да се кара с Мунтадир за политика и семейство; нямаше обаче да допусне да хвърля съмненията си в целителните й способности в лицето й. — Знаех какво правя, а той беше подготвен. Ти си този, който ни прекъсна.
— Причиняваше му болка!
— Лекувах го! — кипна Нахри. — Може би ако беше проявил същата загриженост, когато баща ти беше готов да го остави да умре, сега Джамшид щеше да е в по-добро състояние!
Думите се изляха сами от нея, обвинение, което, при всичките им караници, Нахри никога не бе възнамерявала да позволи да й се изплъзне. Твърде добре познаваше страха, с чиято помощ Гасан държеше всички под контрол, ужаса, който се надигаше и в нейното гърло всеки път, щом си помислеше за гнева му.
И прекрасно знаеше какво изпитва Мунтадир към Джамшид.
Съпругът й се дръпна рязко назад, сякаш го беше зашлевила. Шок, болка и немалка доза вина пробягаха по лицето му, ярки петна избиха по бузите му.
Нахри начаса съжали за думите си.
— Мунтадир, исках само да кажа…
Той вдигна ръка, за да я прекъсне, и посочи с разтреперан пръст към Джамшид.
— Намира се в това състояние единствено заради Дараявахуш. Заради теб. Защото едно изгубено малко момиченце от Кайро си мислеше, че живее в някаква приказка. И защото при всичката си предполагаема интелигентност не можеше да види, че безстрашният герой, който я спаси, в действителност е чудовище. А може би просто не я беше грижа. — Гласът му стана по-студен. — Може би всичко, което той трябваше да направи, бе да ти разкаже някоя от тъжните си истории и да те погледне с красивите си зелени очи, и ти бе повече от щастлива да направиш всичко, което той поиска.
Занемяла, Нахри се взираше в него, а думите му отекваха в главата й. Беше виждала Мунтадир пиян, но никога не бе предполагала, че може да е толкова жесток.
Не бе предполагала, че може да я нарани толкова дълбоко.
Пое си дъх, треперейки от болка и чувството, че е предадена. Ето защо издигаше стени около себе си, ето защо се бе опитала да скрие сърцето си. Защото беше очевидно, че не може да има доверие на никого в този град. Кръвта й кипна. И кой беше Мунтадир, че да й говори подобни неща? На нея? На Бану Нахида в собствената й лечебница?
Палатът като че ли беше съгласен с нея, магията на предците й кипеше в кръвта й. Пламъците в огнището се извисиха, протягайки се, сякаш за да го уловят, това най-ново въплъщение на пясъчните бълхи, откраднали дома им.
А после яростта на Нахри стана различна. Целенасочена. Усещаше Мунтадир така, сякаш бе сложила ръце върху него. Бързите удари на сърцето му, горещината на кожата му. Деликатните съдове в гърлото му. Костите и ставите, на които можеше да бъде наредено да се счупят.
— Мисля, че трябва да си вървите, емире. — Беше Нисрийн, застанала до завесата. Нахри нямаше представа кога се беше появила, но очевидно беше чула достатъчно, за да се взира в Мунтадир със зле прикрита неприязън. — Бану Нахида лекува другаря ти и за него е по-добре никой да не ги смущава.