— И все пак си намерил време да посетиш жената на брат си.
Али зяпна. Откъде майка му беше научила това?
— Да не би вече да имаш шпиони и сред птиците?
— Не деля палат с отмъстителни Нахиди и техните аптеки, пълни с отрови, без да знам какви ги вършат във всеки един момент. — Лицето й потъмня. — А това не е посещение, което би трябвало да направиш сам. Хората говорят.
Али прехапа устни, но не каза нищо. Точно за това не би могъл да й възрази.
Погледът на майка му се плъзна по него, задържайки се върху белега на слепоочието му.
— Какво е това?
— Просто белег — побърза да каже Али. — Раних се, докато копаехме камъни за каналите на Бир Набат.
Хатсет продължи да го гледа изучаващо.
— Изглеждаш така, сякаш току-що си обрал керван — заяви направо, а после сбърчи нос. — Така и миришеш. Защо не си отишъл в хамама и не си се преоблякъл с нещо, което не е изцапано с кръвта на кой знае кого?
Али се намръщи. Имаше си много основателна причина да избягва хамама: не искаше никой да зърне белезите, които покриваха тялото му.
— Харесвам тази роба — отвърна отбранително.
Зейнаб, която изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не се разсмее, се отпусна на дивана до него.
— Съжалявам — побърза да каже, когато Хатсет я стрелна с подразнен поглед. — Така де… да не си мислеше, че характерът му ще се оправи там?
— Да — отвърна Хатсет остро. — Надявах се, че след като го изпратиха в Ам Гезира, за да умре, ще поумнее. Външният вид оформя публичния ти образ, Ализейд, и да се разхождаш из Девабад, облечен в окървавени дрипи с вид на изгубена овца, не е особено впечатляващо.
Мъничко засегнат, Али отговори:
— Така ли правиш с това бедно семейство? Издокарваш ги и се перчиш с тях, за да оформиш своя публичен образ?
Хатсет присви очи.
— Знаеш ли имената им?
— Какво?
— Имената им? Как се казват хората, които ти превърна в мишена? — Смутен, Али не отговори и тя продължи: — Не знаеш, нали? Нека ти кажа тогава. Жената е Мариам, шафит от Суматра. Съпругът й е Ашок, а дъщеря им се казва Манат. Въпреки проблемите на града, се справяли добре. Всъщност толкова добре, че успешната сергия за храна на Ашок привлякла завистта на един от съседите им, който ги предал на главорезите на онзи мерзък търговец. Ашок обича да готви, така че му намерих място в кухнята на палата, както и стаи, в които да живее заедно със жена си, докато тя ми прислужва в харема, а дъщеря им посещава уроци заедно с останалите деца.
Али беше скастрен, но това не го направи по-малко подозрителен.
— И защо би сторила нещо такова?
— Някой трябваше да поправи грешката на сина ми. — Али пламна, а тя продължи: — Освен това съм вярваща, а жестокостта към шафитите е голям грях. Вярвай ми, когато ти кажа, че съм също толкова отвратена от онова, което се случва в Девабад, колкото и ти.
— „Братовчед" ми Муса каза нещо доста подобно, преди да повреди кладенеца на селото ми в опит да ми натрапи стоката си — отвърна Али. — Предполагам, че ти си стояла и зад това?
За миг се възцари тишина и двете жени се спогледаха, преди Зейнаб да се обади, нетипично сконфузена.
— Това… възможно е идеята да беше моя. — Али се обърна рязко към нея и тя го погледна безпомощно. — Боях се, че никога няма да се върнеш! Пратениците ми докладваха, че изглежда така, сякаш усядаш там!
— Защото беше така! Там беше хубаво, — Али не можеше да повярва на ушите си. Стисна коленете си, борейки се с надигащия се в него гняв. Конспирацията може и да бе дело на Зейнаб, ала това бе игра, която майка му беше започнала. — Но след като ще си говорим толкова откровено, защо не обсъдим причината изобщо да бъда изпратен в Ам Гезира.
Майка му се усмихна. Беше мъничко плашещо да види тази рязка, доволна усмивка, която неведнъж му бяха казвали, че е взел от нея. Годините не бяха състарили Хатсет така, както бяха сторили с баща му. Царица до мозъка на костите, тя се изпъна, сякаш Али й бе отправил предизвикателство, намествайки шайлата си така, сякаш беше доспехи.
— Зейнаб, обич моя… — меко каза тя, без да откъсва очи от Али. Тръпка на страх полази по тила му. — Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме?
Сестра му премести поглед между тях с разтревожен вид.
— Може би трябва да остана.
— Върви. — Внимателната усмивка на майка му не трепна, докато тя се настаняваше на дивана срещу него, ала в гласа й се прокраднаха властни нотки. — Брат ти очевидно иска да ми каже някои неща.
Зейнаб въздъхна и се изправи.