— Късмет, ахи.
Тя стисна отново рамото му и излезе.
— Алу — каза Хатсет с тон, от който Али бе почти сигурен, че отново ще го зашлевят. — Сигурна съм, че не намекваш, че жената, която те носи и роди, с огромната ти картофена глава и всичко останало, е била замесена в онази идиотска конспирация с „Танзим".
Али преглътна.
— Абба каза, че имали аяанлийски поддръжници — каза отбранително. — Че един от тях бил твой братовчед…
— Действително един от тях беше. Беше — повтори майка му, натъртвайки на думата с убийствена многозначителност. — Не се отнасям лековато към онези, които излагат на опасност живота на хората, които обичам. И то заради недомислени кроежи. — Тя направи физиономия. — Революция. Колко ненужно кърваво.
— Като че ли повече те дразни методът, отколкото идеята за предателство.
— И? — Хатсет взе от близката масичка чаша, пълна с уханен чай, и отпи глътка. — Сбъркал си жената, ако очакваш да защитавам управлението на баща ти. Той преди много години се отклони от пътя. А ти очевидно беше съгласен с тази преценка, след като си бил готов да се присъединиш към „Танзим".
Думите й улучиха право в целта и Али потръпна. Не беше съгласен — и то категорично — с отношението на баща си към шафитите. И досега беше така.
— Просто се опитвах да помогна на шафитите — настоя. — В това нямаше нищо политическо.
Майка му го изгледа почти съжалително.
— Няма нищо неполитическо в мъжа, на име Зейди ал Кахтани, опитващ се да помогне на шафитите.
При тези думи Али наведе очи. Напоследък името му не му приличаше на вдъхновение… по-скоро на товар.
— Той определено е бил по-добър в това от мен.
Хатсет въздъхна и дойде да седне до него.
— Все още си същото момче, което си спомням — каза с омекнал глас. — От мига, в който проходи, вървеше по петите ми из харема, бърборейки за всичко, което виждаше. И най-малките неща те изпълваха с наслада, с удивление… Другите жени заявиха, че си най-любопитното дете, което са срещали някога. Най-сладкото. — Очите й лумнаха от отдавнашната измяна. — А после Гасан те отне от мен. Затвориха те в Цитаделата, сложиха зулфикар в ръката ти и те обучиха да бъдеш оръжие за брат си. — Последните думи я задавиха. — Ала аз все още виждам онази невинност у теб. Онази доброта.
Али не знаеше какво да отговори на това. Прокара пръсти по раираната синя коприна на дивана. Беше мека като розова пъпка, много по-фина от всичко, на което беше седял в Ам Гезира, и все пак именно там копнееше да бъде, въпреки убийците. Място, където да помогнеш на другите бе нещо толкова просто, колкото да изкопаеш кладенец.
— Тази доброта не ме доведе доникъде в Девабад. Всички, на които се опитам да помогна, се оказват в още по-лошо положение.
— Не се отказваш от войната само защото си изгубил няколко битки, Ализейд. А променяш тактиката. Несъмнено, това е урок, на който са те научили в Цитаделата.
Али поклати глава. Приближаваха се опасно до разговор, който не искаше да водят.
— Тук няма война, която да бъде спечелена. Не и от мен. Абба искаше да ми даде урок и аз го научих. Ще остана в Цитаделата със зулфикар в ръка и език зад зъбите до Навастем.
— Докато по улиците продават Шафити като добитък? — предизвика го Хатсет. — Докато събратята ти в Царската стража са принудени да тренират с тъпи ножове и да ядат развалена храна, та благородниците да могат да пируват и танцуват по време на празника?
— Не мога да им помогна. А и ти едва ли можеш да твърдиш, че нямаш пръст във всичко това — отвърна Али обвинително. — Мислиш ли, че не знам какви игри играят аяанлийците с икономиката на Девабад?
Хатсет отвърна на гневния му поглед.
— Твърде умен си, за да вярваш, че аяанлийците са единствената причина за финансовите проблеми на Девабад. Ние сме изкупителната жертва; едно незначително намаляване на притока от данъци не може да доведе до опустошението, което, сигурна съм, си видял с очите си. Ала това да държиш една трета от населението в робство и нищета, да. — Тонът й стана настойчив. — Хората не процъфтяват под властта на тирани, Ализейд; не откриват нови изобретения, докато се мъчат да оцелеят, нито предлагат творчески идеи, когато грешките се наказват с копитата на каркадан.
Али се изправи на крака; искаше му се да я опровергае.
— Върви и кажи всичко това на Мунтадир. Той е емирът.
— Мунтадир не притежава необходимото, за да направи онова, което е нужно. — Гласът на Хатсет беше учудващо мек. — Харесвам брат ти. Той е най-очарователният мъж, когото познавам, и също като теб има добро сърце. Само че баща ти му е втълпил убежденията си по-дълбоко, отколкото предполагаш. Той ще царува, също като Гасан, в такъв страх от хората си, че ще ги мачка.