Али поклати глава.
— Не си спомням много. Дараявахуш ме простреля. Изгубих равновесие и паднах във водата. Там имаше нещо, някакво присъствие, което се вкопчи в мен, вкопчи се в ума ми и когато видя афшина… — Той потрепери. — Каквото и да бе, то бе изпълнено с такъв гняв, амма. Каза, че се нуждае от името ми.
— Името ти? — Гласът на Хатсет се извиси. — Даде ли му го?
Али кимна засрамен.
— То изпълни ума ми с видения. Девабад беше унищожен, всички вие бяхте избити… — Гласът му се прекърши. — Накара ме да ги гледам отново и отново, докато бе вкопчено в мен, хапеше и раздираше кожата ми. Зейнаб и Мунтадир пищяха да ги спася, да му дам името си и аз… аз се пречупих.
Едва бе в състояние да изрече последните думи.
Хатсет го привлече в прегръдка.
— Не си се пречупил, дете — настоя, милвайки го по гърба. — Не би могъл да се бориш с тях.
Нерви изпърхаха в стомаха на Али.
— Значи, знаеш какво е било?
Майка му кимна, отдръпвайки се леко, за да докосне белега с форма на кука върху дланта му.
— Аз съм аяанлийка. Знам какво оставя тези следи.
Думата остана неизречена между тях в продължение на още един миг, докато Али не бе в състояние да го понесе повече.
— Беше марид, нали? Марид направи това.
Не му убягна начинът, по който златните очи на майка му се стрелнаха наоколо, преди да му отговори. Това, че го направи сега, но не и докато говореха за предателство, казваше много. И то изобщо не го успокояваше.
— Да. — Тя пусна ръцете му. — Какво стана, след като му даде името си?
Али преглътна.
— То ме завладя. Мунтадир каза, че изглеждало така, сякаш съм обладан, че съм говорел на някакъв странен език. — Той прехапа устна. — Използва ме, за да убие Дараявахуш, само че не си спомням нищо от мига, в който му дадох името си, до онзи, в който се събудих в лечебницата.
— Лечебницата? — Гласът на майка му беше рязък. — Онова нахидско момиче знае ли…
— Не. — Опасността във въпроса и искрица на някогашната лоялност изтръгнаха лъжата от устните му. — Тя не беше там. Единствено абба и Мунтадир знаят какво се случи.
Очите на Хатсет се присвиха.
— Баща ти е знаел, че маридът ти е причинил всичко това и все пак те е изпратил в Ам Гезира?
Лицето на Али се разкриви в гримаса, ала не можеше да отрече, че го заля облекчение. Толкова беше хубаво най-сетне да може да говори за всичко това с някой, който знаеше повече, някой, който можеше да му помогне.
— Не съм сигурен дали щях да оцелея в Ам Гезира, ако маридът не ме беше обладал.
Майка му се смръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Уменията ми, амма. Не може да не осъзнаваш какво стои зад водонапоителната ми работа.
Твърде късно си даде сметка за ужаса, изписал се върху лицето й.
— Уменията ти? — повтори тя.
Сърцето на Али задумка при шока в гласа й.
— Моите… моите умения с водата. Абба каза, че аяанлийците имали връзка с маридите. Ти разпозна следите им… — Отчаяна надежда дращеше в гърдите му. — Това означава, че подобни неща се случват с джиновете в Та Нтри, нали?
— Не, баба… — Хатсет отново взе ръцете му в своите. — Не и по този начин. Ние намираме… — Тя се прокашля. — Намираме тела, обич моя. Тела с белези като твоите. Рибари, останали във водата след залез-слънце, човешки деца, подмамени на речния бряг. Намираме ги убити, удавени и изцедени.
Али се олюля. Тела?
— Но аз си мислех… — Той се задави с думите. — Нашите предци не са ли почитали маридите?
Хатсет поклати глава.
— Не знам какво е имало между предците ни, но откакто съм жива, маридите представляват единствено кошмарна заплаха за нас. Пазим го в тайна. Предпочитаме сами да се оправяме, вместо да поканим чужди войници в Та Нтри. Пък и нападенията са рядкост. Научили сме се да избягваме местата, които те харесват.
Али се мъчеше да проумее онова, което чуваше.
— Как тогава съм оцелял?
Майка му — прозорливата му майка, която сякаш знаеше всичко — изглеждаше също толкова недоумяваща.
— Не знам.
Изскърца врата и Али нахлузи дрехата си толкова рязко, че чу как няколко от шевовете се скъсаха. Когато две прислужници се присъединиха към тях, лицето на Хатсет вече беше спокойно; той обаче не пропусна да забележи тъгата, с която го беше гледала да се облича.
Тя се усмихна на прислужниците, докато оставяха поднос с покрити сребърни плата.
— Благодаря ви.
Те вдигнаха похлупаците и сърцето, както и стомахът на Али подскочиха при познатите миризми на нтарийските ястия, които бе обичал като дете. Пържени банани и ориз с анасон, риба с джинджифил и настърган кокос, опечена на пара в бананови листа, и сиропирани пелмени.