— Не съм забравила кое ти е любимо — меко каза Хатсет, когато отново останаха сами. — Една майка не забравя подобно нещо.
Али не отговори. Не знаеше какво да каже. Отговорите за маридите, които искаше от години, бяха оставили единствено други, по-страшни въпроси и още загадки. Случилото се с него не беше нещо, което се случваше с останалите аяанлийци. Маридите бяха кошмар в Та Нтри, чудовища, от които се бояха.
Чудовища, които го бяха спасили. Неспокоен, Али се размърда. Обладаването в езерото беше жестоко, ала в уменията му след това имаше нещо… успокояващо. Утехата, когато прокараше ръце през водата на някой канал, игривостта, с която нови ручейчета бликваха под краката му. Какво означаваше всичко това?
Майка му го докосна по китката.
— Всичко е наред, Алу — каза, нарушавайки тишината. — Ти си жив. Това е единственото, което има значение точно сега. Каквото и да са ти сторили маридите… то свърши.
— Именно там е работата, амма… не е свършило — тихо каза Али. — Става по-лошо. Откакто се завърнах в Девабад… имам чувството, че вътре в мен има нещо, плъзга се по кожата ми, шепне в главата ми… и ако изгубя контрол… — Той потрепери. — Някога са убивали джиновете, за които подозирали, че имат нещо общо с маридите.
— Нищо такова няма да се случи — твърдо заяви тя. — Не и с теб. Аз ще се погрижа.
Али прехапа устни; искаше му се да й вярва, ала не виждаше изход от една бъркотия, която никой от тях не разбираше.
— Как?
— Първо ще оправим… това. — Тя махна с ръка към тялото му. — Засега ще използваш моя хамам. Отпрати прислужниците с някоя от твоите тиради за благоприличие и те без проблем ще те оставят да се къпеш сам. Освен това познавам един агниваншийски шивач, на когото имам пълно доверие. Ще му кажа, че белезите ти са от афшина и че искаш да останат скрити. Сигурна съм, че ще ти ушие подходящи дрехи за тази цел.
— Ализейд Убиеца на афшини — мрачно повтори той. — Какъв късмет, че съм прочут с убийството на мъж, който обичаше да бичува противниците си.
— Късмет, от който възнамерявам да се възползвам — отвърна Хатсет. — А междувременно ще се свържа с един учен, когото познавам. Той понякога е малко… труден. Но вероятно знае за маридите повече от всеки друг.
В гласа на Али се прокрадна надежда.
— И мислиш, че може да ни помогне?
— Струва си да опитаме. Засега пропъди тази история с маридите от ума си. И яж. — Хатсет побутна чиниите към него. — Искам до края на седмицата да си престанал да приличаш на смъртник.
Али взе кана с розова вода, за да си изплакне ръцете.
— Защо до края на седмицата?
— Защото тогава баща ти устройва пиршество, за да отпразнува твоето завръщане.
Али се намръщи, докато си вземаше малко ориз и яхния с пръсти.
— Ще ми се да устройваше пиршество, за да ме изпрати на място, което не е остров, над който витаят духовете на маридите и който е заобиколен от прокълнато езеро.
— Никъде няма да те праща, ако изобщо мога да направя нещо по въпроса. — Майка му сипа сок от тамаринд в една чаша и я побутна към него. — Тъкмо си те върнах, баба. — Гласът й беше свиреп. — И ако трябва да се бия с някакъв марид, за да те задържа, така да бъде.
12. Нахри
Защото едно изгубено малко момиченце от Кайро си мислеше, че живее в някаква приказка. И защото при всичката си предполагаема интелигентност не можеше да види, че безстрашният герой, който я спаси, в действителност е чудовище.
Нахри затвори очи, подчинявайки се мълчаливо на прошепнатите нареждания на прислужниците, които я гримираха. Жестоките думи на Мунтадир се въртяха безспир в ума й; от дни насам мислеше за тях, обвинението му беше още по-натрапчиво, защото колкото и да не й се искаше, Нахри се страхуваше, че в него се съдържа зрънце истина.
Една от прислужниците й се приближи с избор от сложно украсени декоративни гребени с формата на различни птици.
— Кой предпочитате, господарке?
Нахри се взря в инкрустираните със скъпоценни камъни гребени, прекалено мрачна дори за да прецени наум колко струват. Плитките й вече бяха разплетени, черните й къдрици — разпилени необуздано до кръста й. Докосна косата си и завъртя една къдрица около пръста си.
— Така си е добре.
Две от прислужниците й се спогледаха притеснено, а Нисрийн, която наблюдаваше с неприкрита тревога как Нахри се облича, се прокашля в ъгъла.
— Бану Нахида, с цялото ми уважение… с тази коса и роклята не изглежда съвсем така, сякаш отиваш на тържествено събитие — деликатно каза наставницата й.