— Ализейд!
И тогава изригна хаос.
Али падна на земята, давейки се и дращейки гърлото си. Хатсет изхвърча от шатрата, захвърлила всякакви мисли за благоприличие, докато тичаше към сина си. Зейнаб изпищя, но преди да успее да се втурне натам, две жени стражи се спуснаха към нея, като замалко не събориха Нахри в усилието си да издърпат принцесата на сигурно място. Царската стража правеше същото в шатрата на мъжете — няколко войници побутваха слисания Мунтадир назад. Кайдът извади зулфикара си и сграбчи Гасан, стискайки го в здрава, защитна хватка.
Никой не спря Хатсет. Е, един от стражите се опита, но тя стовари в лицето му тежкия бокал, който държеше, а после се отпусна до Али, викайки името му.
Нахри не помръдна. Пред себе си виждаше мокрото от сълзи лице на Дара. „Ела с мен. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света. "
Пепелта му по ръцете й. Пепелта му върху мократа одежда на убиеца му.
Всичко сякаш застина; писъците на тълпата заглъхнаха, тропотът на тичащи крака утихна. Един мъж умираше пред нея. Беше сцена, която Нахри познаваше много добре от лечебницата, сцена с отчаяни роднини и суетящи се помощници. Беше се научила да не се колебае, да изключва чувствата си. Тя беше лечителна, Нахида. Лекарят, какъвто винаги бе искала да бъде.
И в мечтите си — глупавите си мечти да стане чирак на някой от великите лекари в Истанбул, да заеме мястото си в една от прословутите болници на Кайро, — в тези мечти тя не бе лекар, който просто би стоял и гледал как някой умира.
Тя скочи на крака.
Бе прекосила половината разстояние, което я делеше от Али, достатъчно близо, за да види блещукащите сребърни изпарения, които излизаха от раните, които беше издрал върху кожата си, когато печатът на Сулейман се стовари върху нея.
Нахри се олюля, борейки се за въздух на свой ред, немощна и объркана от неочаквания сблъсък на неразбираеми езици. Зърна печата да сияе върху лицето на Гасан, а после Хатсет се обърна рязко към нея, вдигнала бокала. Нахри се вкамени.
Али започна да пищи.
Кръв рукна от устата, от гърлото и врата му, сребърни стружки изригваха от кожата му с кървави тласъци. Сребърни изпарения, осъзна Нахри. Бяха се превърнали в солиден метал в мига, в който Гасан бе призовал печата; мъгливата им форма трябва да бе магическа.
Гасан току-що бе убил сина си, опитвайки се да го спаси.
Нахри затича.
— Спри печата! — изкрещя тя. — Убиваш го!
Разтърсван от конвулсии, Али се вкопчи в раздраното си гърло. Нахри се отпусна до Хатсет, сграбчи една от сребърните стружки и я вдигна пред ужасената царица.
— Вижте сама! Не го ли видяхте току-що да се променя?
Хатсет премести трескаво поглед между парчето сребро и издъхващия си син. След това се обърна към Гасан.
— Спри го!
Действието на печата спря само след миг и силите на Нахри се завърнаха с мощен прилив.
— Помогнете ми да го обърна! — извика тя, когато другарите на Али се втурнаха към тях. Пъхна пръст в гърлото му, докато той не се задави, а после го потупа по гърба, когато от устата му бликна черна кръв, примесена със сребро. — Донесете ми някаква носилка! Трябва да го отнесем в лечебницата незабав…
Покрай лицето й прелетя нож.
Нахри се дръпна рязко назад, ала оръжието не беше предназначено за нея. Разнесе се глухо изтрополяване, последвано от приглушен вик, и прислужникът, който бе поднесъл сок на Али, рухна мъртъв на входа на градината, ханджарът на жената, приятелка на Али, беше забит в гърба му.
Нахри нямаше време да мисли за това. Очите на Али се отвориха, докато го слагаха върху опънато парче плат.
Бяха черни като петрол. Толкова черни, колкото бяха, когато маридът го беше обладал.
Хатсет ги затули светкавично с ръка.
— Лечебницата — съгласи се с разтреперан глас.
13. Нахри
Отне й останалата част от нощта, за да го спаси. Макар да беше повърнал по-голямата част от отровата, онова, което бе останало, бе гибелно — течеше във вените му, втвърдявайки се, когато избиеше през кожата му, в търсене на въздух. Нахри едва успяваше да среже, да почисти и да излекува един сребърен цирей, преди друг да се надигне. Докато приключи, Али беше обляна в кръв развалина, а подът беше осеян с подгизнали със сребро парцали.
Потискайки надигналото се изтощение, Нахри сложи ръка върху влажното му чело. Затвори очи и онова странно усещане се завърна: дебела, непроницаема тъмна завеса, отвъд която едва долавяше ударите на сърцето му; мирис на сол, на едно студено и напълно чуждо присъствие.
Ала нито следа от гибелна отрова. Облегна се назад и избърса чело, поемайки си дълбоко дъх. Мощна тръпка разтърси тялото й. Беше усещане, което често я връхлиташе след някоя особено ужасяваща проява на нахидско лечение, нервите й рухваха едва след като беше приключила.