— Да, знам. Ти и всички останали. Близките ти не крият какво мислят за мен.
В очите му разцъфна вина.
— Не го мислех така. — Свали чашата и прокара палец по ръба й. — Просто имах предвид, че не бих те винил, ако искаш да ме видиш мъртъв.
— Да искам да те видя мъртъв и да те убия са две много различни неща — заяви тя остро. — А аз не съм убийца.
— Не, не си — каза Али. — Ти си лечителка. — Той отново срещна очите й. — Благодаря ти, че ми спаси живота. — Прехапа устни, а върху лицето му се появи следа от отчаяна развеселеност. — Мисля, че това е за четвърти път.
Нахри си заповяда да запази безстрастното си изражение, проклинайки частицата от сърцето си, която бе готова да омекне при тези думи. С накъсаното си дишане и грейнали от болка очи, точно в този миг Али не изглеждаше като Ализейд Убиеца на афшини; изглеждаше болен и слаб… пациент, който се нуждаеше от нея. Стар приятел, на когото бе липсвала.
Слабост. Отказвайки да се довери на емоциите си, Нахри се изправи.
— Това е мой дълг — заяви рязко. — Нищо повече. — Тя се отправи към вратата. — Някой от прислугата ще ти донесе чисти дрехи. Имам и други пациенти.
— Нахри, почакай — изхриптя той. — Моля те.
Ненавиждайки се, Нахри спря.
— Не искам да водя този разговор с теб, Али.
— Ами ако ти кажа, че беше права?
Нахри хвърли поглед назад.
— Какво?
Али се взираше в нея с умолително изражение.
— Беше права. За онази нощ, за лодката. — Срам се разля по лицето му. — Знаех, че Царската стража ще ни чака.
Нахри поклати глава.
— Радвам се да науча, че си точно толкова брутален, когато си откровен, както и когато лъжеш.
Той опита да се надигне, потръпвайки от болка.
— Не знаех какво друго да сторя, Нахри. Никога не се бях изправял срещу някой, способен да използва магия така, както Дараявахуш. Никога не бях чувал за някой, способен да използва магия като него. Само че знаех… толкова много други неща за него. — Болезнено разкаяние пробяга по лицето му. — Всички онези книги, които не исках да прочетеш. Ако те беше отвел, ако ме беше убил… хората ми щяха да се вдигнат на война. — Али потрепери. — А твърде добре знаех на какво е способен във война.
Знаеш ли защо хората го наричат Бича на Ки-Зи? Разкаянието, което тегнеше върху Дара като плащ, неприкритият страх, който името му предизвикваше.
— Той не би започнал нова война — опита се да настои с одрезгавял глас. — Аз нямаше да му позволя.
Ала още докато го изричаше, знаеше, че не го вярва наистина. Неслучайно обвинението на Мунтадир я беше жегнало толкова дълбоко.
Защото в онази ужасна нощ един отчаян Дара бе показал колко далеч е готов да стигне. Беше я принудил по начин, на който не бе вярвала, че е способен, с несдържана агресия, която я беше поразила.
И малка част от нея все още се чудеше дали не би трябвало да го види по-рано.
— Не можех да поема този риск. — Лицето на Али беше обтегнато, челото му лъщеше от влага. — Не само ти имаш дълг към другите.
Между тях се възцари мълчание. Нахри се опитваше да запази самообладание, мразейки това, че измъченото признание на Али я беше докоснало. Почти й се искаше да му повярва. Да повярва, че момчето, което я беше научило как да измагьосва пламъци, е искрено и че мъжът, в когото се беше превърнал, не се опитва отново да я манипулира; да повярва, че не трябва да се съмнява във всички и всичко в този отвратителен град.
Слабост. Нахри потисна тази мисъл, без да обръща внимание на самотата, която я прониза, когато го направи.
— А останалото?
Той примига.
— Останалото?
— Маридите — уточни тя, овладявайки гласа си.
Али я зяпна слисано, обръщайки длани, за да й покаже белезите си.
— Не може да вярваш, че съм искал това.
— Какво искаха маридите? Защо те използваха, за да убият Дара?
Али потрепери.
— Не е като да водихме разговор там долу. Те ми показваха разни неща… разрушението на Девабад, на Ам Гезира. Казаха, че той ще направи това. Показаха ми как го прави… само че не беше същият.
Нахри присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
Али се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни.
— Показаха ми как се превръща в нещо друго. Кожата и очите му бяха като огън, ръцете му бяха хищни черни нокти.
Ледена тръпка пробяга по гърба на Нахри при това описание.
— Показали са ти как Дара се превръща в ифрит?
— Не знам — отвърна Али. — Опитвам се да не мисля за онази нощ.
Не си само ти. Нахри се взираше в него, предпазливо, заредено с електричество напрежение изпълни пространството между тях. Чувстваше се оголена, извадените отново подробности от онази ужасна нощ — нощ, за която отчаяно се опитваше да не мисли — я оставяха по-уязвима, отколкото й харесваше.