— През цялата ми кариера не съм правил лични услуги. Така успях да запазя името си неопетнено, а и пенсията си.
— Независимо от това началниците ми в Министерството на отбраната ще ви бъдат благодарни, ако направите едно изключение.
— Слушай, момко, доведох те тук от вежливост. — Погледът на инспектора стана също толкова твърд, колкото и гласът му. — Не ми пука дали началниците ти са генерали с пет звезди, зад гърба ми е Лондон. Моите началници, т.е. правителството на Нейно величество, никак не обичат такива като теб да идват тук и да се отнасят с нас като с хлапаци от колониите. На мен това също никак не ми харесва. — Той вдигна предупредително пръст. — Разкарай се, преди наистина да се ядосам и да реша да те задържа като важен свидетел.
— Благодаря ви за гостоприемството, главен инспектор — рече сухо Маркс. — Преди да си тръгна, бих искал да получа по едно копие от снимките на Стоун и на неидентифицирания мъж.
— Готов съм да ти дам всичко, за да ми се махнеш от главата. — Лойд–Филипс потупа техника по рамото. Той попита за номера на мобилния телефон на Маркс и след това натисна един клавиш. След миг снимката от записа на охранителните камери, на която двамата мъже се виждаха застанали един до друг, беше прехвърлена в джиесема на Маркс.
— Е, добре. — Главният инспектор се обърна към Маркс: — Не ме карай да съжалявам за това, което направих. Стой далеч от мен и от разследването и за теб всичко ще е наред.
Когато излезе отново на улицата, слънцето се опитваше да се покаже иззад купищата облаци. Градската шумотевица обгърна Маркс от всички страни. Прехвърли снимката в смартфона си. После набра секретния номер на Уилърд и попадна на гласовата му поща. Телефонът му беше изключен, което се стори на Маркс странно, след като пресметна кое време е сега във Вашингтон. Остави подробно съобщение, помоли Уилърд да провери снимката на мъжа, наръгал Диего Херера, в базата данни на „Тредстоун“, в която освен тези от ЦРУ, АНС, ФБР и Министерството на отбраната имаше и някои други, до които Уилърд беше успял да се добере.
От един детектив отвън, на когото показа служебната си карта, Маркс успя да научи домашния адрес на Диего Херера. Четиридесет минути по-късно пристигна там тъкмо в момента, когато иззад ъгъла се появи сребристо бентли и спря пред къщата на Херера. Излезе шофьор в униформа, който чевръсто заобиколи лъскавата решетка на колата отпред, за да отвори задната врата. Появи се висок, достолепен мъж, по-старо копие на Диего. Изкачи с мрачно изражение и тежка стъпка стъпалата до входната врата на Диего и мушна ключ в ключалката.
Преди да успее да изчезне вътре, Маркс се приближи и каза:
— Господин Херера, аз съм Питър Маркс. — Когато възрастният човек се извърна, за да го погледне, Маркс добави: — Ужасно съжалявам за загубата ви.
Старият Херера се спря за момент. Беше красив мъж, с дълга бяла коса като лъвска грива, която носеше над яката си в каталунски стил. Въпреки загара на човек, който прекарва много време навън, беше видимо пребледнял.
— Познавали ли сте сина ми, сеньор Маркс?
— Не съм имал това удоволствие, сър.
Херера някак разсеяно кимна.
— Изглежда, че Диего е имал много малко приятели мъже. — Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. — Предпочиташе жените.
Маркс пристъпи напред и му показа служебната си карта.
— Сър, знам, че за вас това е труден момент, и предварително се извинявам, ако се натрапвам, но трябва да поговорим.
Херера продължаваше да гледа през Маркс, като че ли не беше чул и дума от това, което каза. После сякаш се опомни.
— Знаете ли нещо за смъртта му?
— Това не е разговор за улицата, сеньор Херера.
— Не, разбира се, че не е. Моля да ми простите липсата на маниери, сеньор Маркс. — После махна с ръка. Имаше много големи, силни ръце на човек, който умее да се труди. — Влезте да поговорим.
Маркс изкачи стълбите, прекрачи прага и влезе в къщата на Диего Херера. Чу старият човек да идва след него и да затваря вратата, а после в гърлото му беше опрян нож и бащата на Диего Херера застана плътно зад него и го притисна с невероятна сила.
— А сега, кучи сине — рече Херера, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за убийството на сина ми, или, Бог ми е свидетел, ще ти прережа гърлото от едното ухо до другото.
17
Бъд Холидей седеше в полукръглия салон на клуба „Белите рицари“, който се намираше в затънтен район в покрайнините на Мериленд. Идваше често тук, за да разпуска. Над чаша уиски с вода се опитваше да си проясни главата от бъркотията, която го заобикаляше през дългия ден.