— Обаче сме наясно какво ни ръководи — каза Джалал Есай и очите му блеснаха. — Имаме ясен поглед и ясен ум.
Скарлет погледна Борн, докато той я развързваше. По бузите й имаше следи от сълзи. Вече не плачеше и трепереше неудържимо, зъбите й тракаха.
— Мама добре ли е?
— Да, добре е.
— Кой си ти? — Очите й отново се насълзиха. — Кой беше този човек?
— Казвам се Адам и съм приятел на майка ти — отвърна Борн. — Помолих я да ми помогне и тя ме заведе в Оксфорд да се видя с професор Гайлс. Нали го помниш?
Скарлет кимна и подсмръкна.
— Харесвам професор Гайлс.
— Той също те харесва, и то много.
Гласът му беше гальовен и тя като че ли започна да се успокоява.
— Ти влетя в стаята като Батман.
— Не съм Батман.
— Знам — каза леко възмутена тя, — но си целият в кръв, а не си ранен.
Той дръпна яката на ризата си.
— Това не е истинска кръв. Трябваше да заблудя човека, който похити теб и майка ти.
Тя го изгледа с одобрение.
— Ти си таен агент като леля Трейси.
Борн се засмя.
— Леля ти Трейси не беше таен агент.
— Напротив, беше.
Възмущението в гласа й предупреди Борн, че не трябва да се отнася с нея като с дете.
— Защо мислиш така?
Скарлет сви рамене.
— Не можехме да разговаряме с нея, без тя да скрие нещо. Мисля, че имаше само тайни и нищо друго. И винаги беше тъжна.
— Тайните агенти тъжни ли са?
Скарлет кимна.
— Тъкмо затова са станали тайни агенти.
В твърдението й имаше нещо невинно и същевременно много дълбокомислено, но за момента Борн се въздържа да продължи разговора на тази тема.
— Професор Гайлс и майка ти ми помогнаха при решаването на един проблем. За нещастие този човек искаше нещо от мен.
— Трябва много да го е искал.
— Да, така е. — Борн се усмихна. — Много съжалявам, че изложих теб и майка ти на опасност, Скарлет.
— Искам да я видя.
Борн я взе на ръце. Беше студена като лед. Занесе я до леглото при прозореца. Криси беше посипана със стъкла и в безсъзнание.
— Мамо! — Скарлет се отскубна от ръцете на Борн. — Мамо, събуди се!
Забелязал ужаса в гласа й, Борн се наведе над Криси. Пулсът й беше добър, дишаше равномерно.
— Тя е добре, Скарлет. — Той ощипа Криси по бузата, клепачите й трепнаха и тя отвори очи. Вгледа се в лицето му.
— Скарлет?
— Тук е, Криси.
— Ковън?
— Адам влетя през прозореца като Батман — каза Скарлет, горда с новия си познат.
Криси се намръщи, забелязала ризата на Борн.
— Каква е тази кръв?
Скарлет стисна силно майка си за ръката.
— Не е истинска, мамо.
— Сега всичко е наред — рече Борн. — Недей да се движиш още. — Отстрани с ръка, доколкото можа, стъклата от нея. — Разкопчай си блузата. — Обаче пръстите й така трепереха, че не можеше да се справи с копчетата.
— Ръцете ужасно ме болят — каза тихо тя. Извърна глава и се усмихна на дъщеря си. — Благодаря на Бога, че си добре, захарчето ми.
Скарлет отново избухна в сълзи. Криси погледна Борн, докато той разкопчаваше копчетата й. Смъкна блузата й, за да могат и последните парчета стъкло да паднат от нея, без да я наранят. После я повдигна. След като я отмести от леглото, я изправи на крака. Когато прекрачиха безжизненото тяло на Ковън, Криси потрепери. Спряха в стаята, която тя беше използвала, за да вземат по един пуловер за нея и за Скарлет, която продължаваше да лее сълзи, докато обличаше своя. Беше жълт с избродирани върху него розови зайчета, които ядат сладолед във фунийки. По стълбите момичето отново заплака.
Криси я прегърна.
— Всичко е наред, захарчето ми. Всичко е наред. Сега си с мама — продължаваше да й шепне тя.
Когато слязоха в приземния етаж, Криси каза на Борн:
— Ковън завърза баща ми. Той е някъде тук.
Борн го намери завързан и със запушена уста в един от килерите към кухнята. Беше в безсъзнание или от удара, от който имаше подутина на лявото слепоочие, или от липсата на достатъчно кислород. Положи го върху пода на кухнята и го развърза. Беше тъмно, защото още нямаше електричество.
— Господи, мъртъв ли е? — попита Криси, когато двете със Скарлет се втурнаха вътре.
— Не. Пулсът му е стабилен. — Борн вдигна пръста си от сънната артерия и започна до го освобождава от въжетата.