— Диего не знаеше за съществуването на Отавио, поне що се отнася до връзката му с мен.
— Тогава защо Отавио е убил Диего?
— Не би го сторил и затова отказвам да повярвам, че го е направил.
Херера каза на шофьора си да откара Маркс до най-близкия офис за коли под наем. Настоя двамата с Маркс да си разменят номерата на телефоните. Думите му, че не вярва Отавио да е убил Диего, продължаваха да звучат в главата на Маркс, докато записваше в Джи Пи Ес програмата на смартфона си адреса, даден му от Борн.
— Искам да ме държите в течение на разследването — му каза Херера. — Обещахте да намерите убиеца на сина ми. Трябва да знаете, че приемам най-сериозно дадените обещания.
Маркс не виждаше причина да се съмнява в това.
Петнадесет минути след като потегли от паркинга на колите под наем, смартфонът му иззвъня и получи съобщение от Сорая. След минути му се обади Уилърд.
— Напредък?
— Установих контакт — каза Маркс, имайки предвид Борн.
— Знаеш ли къде е? — попита със зле прикрито нетърпение Уилърд.
— Не още — излъга Маркс. — Но скоро ще разбера.
— Добре. Обаждам се навреме.
— Навреме за какво? — попита Маркс.
— Задачата малко се променя. Трябва да улесня срещата между Борн и Аркадин.
Маркс потърси скрит подтекст в гласа на Уилърд. Нещо там у дома се беше променило. Не обичаше да го държат в неведение и веднага почувства, че това не му е от полза.
— А пръстенът?
— Ти слушаш ли ме? — скара му се Уилърд. — Прави това, което ти се нарежда.
Сега вече Маркс беше сигурен, че му е отказан достъп до някаква важна информация. Почувства как предишният гняв от машинациите на началника му се надига като жлъч в гърлото му.
— Сорая Мур установила ли е контакт? — продължи Уилърд.
— Да. Току-що получих съобщение от нея.
— Свържи се с нея — нареди му шефът. — Координирайте действията си. Трябва да закараме двамата до следния адрес. — Той го каза на Маркс. — Как ще го направиш си е твоя работа, но имам информация, че Аркадин ще бъде заинтригуван. — Той разказа на Маркс какво му беше казал Ел–Ариан за липсващата информация, без която файлът в хард диска на лаптопа е безполезен. — Имаш седемдесет и два часа.
— Седемдесет и два…? — Но вече говореше на празното пространство. Разговорът беше приключил.
На следващото кръстовище Маркс погледна картата в джипиеса на смартфона си, за да се увери, че не е сбъркал един завой, докато разговаряше с Уилърд. Сутринта беше започнала със слънце, ала сега бяха тръгнали да се събират облаци и всичко се оцвети в сиво. Заваля ситен дъжд, който притъпи контурите и на най-острите ъгли на сградите и табелите.
Светна зелена светлина и когато остави кръстовището зад себе си, забеляза един бял форд да се движи в същата лента точно зад него. Веднага разпознаваше опашката, щом като я видеше. Беше видял белия форд по-рано, няколко коли зад неговата, макар от време на време да го изгубваше от поглед зад един голям камион. Във форда беше само шофьорът, който носеше черни очила. Натисна педала на газта и когато наетата кола се втурна напред, премести скоростния лост от първа на трета по-бързо, отколкото трансмисията можеше да се справи. Настъпи моментно колебание при преминаването от втора на трета скорост и той се уплаши да не би нещо в скоростната кутия да се е повредило. После колата полетя напред толкова бързо, че за малко да се удари в задницата на камиона пред него. Зави в дясната лента и натисна още повече газта, когато видя, че белият форд го следва.
Намираха се в квартал на Лондон с оживено движение, бутици и по-големи магазини. Една табела за подземен гараж изскочи толкова бързо пред него, че той успя в последния момент да завие към входа. Остърга предния ляв калник в бетонната стена, после изправи колата и се спусна надолу по рампата в бетонната пещера, осветена с неонови лампи.
Вмъкна се в едно място за паркиране, където колите бяха толкова нагъсто, че трябваше да свали прозореца, за да се измъкне от купето, тъй като вратата не можеше да се отвори. В това време чу свистене на гуми и предположи, че белият форд продължаваше да го следва. Видя отворения вход към стълбище в съседство с асансьора и се вмъкна там тъкмо в момента, когато бялата кола профуча край него. Стълбището миришеше на грес и на урина. Втурна се нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и тогава чу затръшване на вратата на кола и бързо шляпане на подметки по бетона. Разбра, че някой тича нагоре по стълбите зад него.