Продължиха да разговарят дружелюбно, докато пиеха кафетата и търсеха начини за още по-голямо сближаване. Виждайки колко непринудено се държи той, Сорая също си позволи да се отпусне, поне доколкото беше възможно. Но вътрешно усещаше как в тялото й вибрират стоманени струни. Това беше мъж със страхотен чар и с невероятна харизма. Обясни си как много жени са били привлечени в неговата орбита. Същевременно онази част от нея, която стоеше настрана и наблюдаваше от дистанция шоуто, което той разиграваше, си даваше сметка, че не вижда истинския Аркадин. След време се запита дали изобщо някой беше успял да го види. Той така успешно се беше оградил със стена от другите човешки същества, че тя подозираше, че вече е недостъпен дори за себе си. В момента й приличаше на загубило се малко момче, което не може вече да намери пътя за дома.
— Е, добре — каза той и остави празната си чаша, — ще тръгваме ли?
Хвърли няколко банкноти на масата и без да чака отговор, излезе от сепарето. Подаде й ръка, а след миг колебание тя я пое и му позволи да й помогне да стане от мястото си.
Нощта беше топла, без полъх на вятър, натежала с меки кадифени сенки. На небето нямаше луна, но звездите блестяха в мрака. Те се отдалечиха бавно от водата, после завиха на север и тръгнаха успоредно на брега. От дясната им страна смътните светлини на Пуерто Пенаско като че ли бяха част от картината, но някак далечни.
Уличните лампи отстъпиха на тъмнина, осветявана само от звездите, а после изведнъж пред тях изскочиха светлините на голяма каменна постройка, която смътно напомняше за религиозния си характер. Видя кръста, забит в камъка над голямата дървена врата, обкована с желязо.
— Някога е било манастир — каза Аркадин, отключи вратата и й стори път да влезе. — Това е временният ми дом.
Вътре мебелировката беше оскъдна, усещаше се миризма на тамян и восък на свещи. Тя видя едно бюро, няколко фотьойла, голяма маса и осем стола, както и диван, отрупан с възглавници. Всичко беше от тъмно масивно дърво. Нищо не изглеждаше удобно.
Докато минаваха през гостната, Аркадин запалваше дебели бледожълтеникави свещи, поставени на различни височини в железни свещници. Светлината им сред каменните стени на манастира придаваше на помещението още по-средновековен вид и тя се усмихна вътрешно, подозирайки, че той подготвя сцената за начало на любовен романс или най-малкото за прелъстяването й.
Той отвори бутилка червено вино, наля в голяма мексиканска чаша и напълни още една със сок от гуарана. Подаде й сока и каза:
— Ела. Оттук.
Поведе я навътре в тъмното, като по пътя спираше да пали още свещи. Почти цялата далечна стена беше заета от тухлено огнище, голямо колкото камина в хола на английски барон. Тя усети миризмата на стара пепел и креозот, полепили се по тухлите на огнището след десетилетия употреба. Съдейки по това, което виждаше, беше изоставено от години.
Аркадин запали една необикновено голяма свещ и като я държеше високо като факла, се отправи към огнището. Непрогледният мрак вътре в него започна неохотно да отстъпва пред трептящия пламък на свещта.
След като тъмнината започна да се разсейва, вътре се забелязаха някакви очертания. Беше стол, а в него седеше фигура. Беше завързана към стола за глезените. Ръцете, очевидно завързани над китките, бяха отзад на гърба.
Аркадин поднесе още по-близо свещта. Светлината на пламъка се издигна нагоре по глезените на фигурата, по краката, по трупа и накрая освети лицето, окървавено и толкова подуто, че едното око беше затворено.
— Харесва ли ти изненадата? — попита Аркадин.
Чашата със сока се разби в плочите на пода, изплъзнала се от пръстите на Сорая.
Човекът, завързан за стола, беше Антонио.
Беше като игра на шах. Борн се вглеждаше в стария мъж и се опитваше да си го представи като директора на Центъра за изследване на древни документи по времето, когато беше в Оксфорд като Дейвид Уеб. Старецът също се вглеждаше в него и с всяка изминала секунда ставаше все по-уверен в самоличността на Борн.
Криси гледаше и двамата и сякаш се опитваше да отгатне кой ще матира другия.
— Адам, вярно ли е това, което казва баща ми? Наистина ли името ти е Дейвид Уеб?
Борн видя изход от положението — единственият възможен, — но той не му хареса.
— И да, и не — каза той.
— Във всеки случай името ти не е Адам Стоун. — В тона на Криси се усетиха метални нотки. — Което означава, че си излъгал Трейси. Тя те познаваше като Адам Стоун, аз също.