Борн се обърна да я погледне.
— Името ми е толкова Адам Стоун, колкото беше Дейвид Уеб някога. В различни периоди съм известен под различни имена. Но те са само имена.
— Проклет да си! — Криси стана, обърна му гръб и отиде в кухнята.
— Тя е много ядосана — каза единадесетгодишната Скарлет, обърнала към него лицето си — красиво, но още не напълно оформено.
— Сърдиш ли се? — попита Борн.
— Ти не си преподавател, нали?
— Всъщност съм — каза Борн. — Преподавател по лингвистика.
— В такъв случай мисля, че е страхотно. Имаш ли много тайни самоличности?
Борн се засмя. Харесваше това дете.
— Когато стане нужда.
— Сигналът на Батман! — Тя вдигна рязко глава и директно, по детски попита: — Защо си излъгал мама и леля Трейси?
Борн се канеше да отговори нещо за Трейси, но се сети навреме, че за Скарлет леля й все още е жива.
— Когато срещнах леля ти, бях под една от тайните ми самоличности. После Трейси е разказвала на майка ти за мен. Това беше най-добрият начин да я накарам бързо да ме изслуша.
— Щом като не си професор Дейвид Уеб, кой, по дяволите, си ти? — попита бащата на Криси, който видимо се беше посъвзел.
— Когато се познавахме, бях Дейвид Уеб — отвърна Борн. — Но не дойдох в Оксфорд и при вас под фалшив предлог.
— Какво правиш тук с дъщеря ми и внучката ми?
— Това е дълга история — каза Борн.
Лицето на стария човек придоби дяволито изражение.
— Обзалагам се, че има нещо общо с по-голямата ми дъщеря.
— Донякъде.
Старият човек стисна ръката си в юмрук.
— Този проклет надпис.
Борн почувства как го полазиха студени тръпки.
— Какъв надпис?
Старецът се вгледа с любопитство в него.
— Не помниш ли? Аз съм д-р Бишоп Атъртън. Ти ми донесе копие на фраза, за която каза, че представлява надпис.
И тогава Борн си спомни. Спомни си всичко.
Трета част
21
Антонио седеше, свел глава, сред страховития мрак на огнището на манастира — мрак толкова плътен и черен, че заличаваше не само светлината, но и самия живот.
Сорая пристъпи към него, като се взираше в сумрака.
— Той не е твоят пул бой — каза Аркадин. — Това е съвсем ясно.
Тя не каза нищо, защото знаеше, че я предизвиква, за да измъкне информация. Това само по себе си беше обнадеждаващ знак, който показваше, че Антонио не е проговорил въпреки боя, който бе отнесъл.
След като реши, че възмущението е най-добрият й избор, тя се обърна към Аркадин:
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Когато той се усмихна, заприлича на вълк, показал се през боровете.
— Искам да разбера кои ще бъдат бъдещите ми партньори. — Усмивката му стана по-широка, като нож, изваден от ножница. — Особено такива, които така удобно ми се предлагат?
— Партньори ли? — Тя се изсмя. — Напразно си мечтаеш, мой руски приятелю. Не бих станала твой партньор за…
В този миг той я сграбчи и притисна устните си в нейните, но тя го очакваше. Приведе се и го удари с коляно в слабините. Ръцете му потрепнаха за момент, но той не я пусна. Вълчата му усмивка не изчезна, ала в крайчеца на очите му проблеснаха сълзи.
— Няма да ме имаш — каза тя тихо, но с леденостуден тон. — По никакъв начин.
— Ще те имам — отвърна не по-малко студено той, — защото ти дойде тук, за да ме имаш.
Сорая нямаше какво да отговори, но се надяваше, че той просто стреля напосоки, в противен случай тя отиваше по дяволите.
— Пусни Антонио да си върви.
— Дай ми една причина, за да го сторя.
— Ще поговорим.
Той разтърка леко слабините си.
— Вече разговаряхме.
Тя откри зъбите си в усмивка.
— Ще опитаме друга форма на комуникация.
Той сложи ръка на гърдата й.
— Така ли?
— Развържи го! — Сорая се помъчи да не изскърца със зъби. — Пусни го да си върви.
Аркадин като че ли се замисли върху молбата й.
— Мисля да не го правя — каза след няколко секунди мълчание. — Този означава нещо за теб, което го прави ценен като средство за принуда. — Бръкна в джоба си и извади автоматичен нож. Отвори го, изблъска я встрани и пристъпи към Антонио. — Какво ще кажеш да му отрежа първо? Ухо? Пръст? Или нещо по-надолу?
— Ако му отрежеш каквото и да било…
Той се извърна към нея.