— Точно така. — Диего разпери ръце. — Това е характерно за всички нас. То е връзката, която ни обединява.
Борн отмести чинията си настрани.
— Всъщност си мислех тъкмо за това.
— Мога ли да попитам в какъв аспект?
— Всички ни свързва познанството с Ноа Перлис. Баща ви го познаваше, нали?
Изражението на Диего изобщо не се промени.
— Не го познаваше. Ноа беше мой приятел. Ходехме в казиното, т.е. във „Веспър Клъб“, за да залагаме по цели нощи. Когато беше в Лондон, Ноа обичаше да прави най-много това. Щом научех, че идва, подготвях всичко… кредита му, чиповете.
— И, разбира се, момичетата.
Диего се ухили.
— Ами да, момичетата.
— Не искаше ли да се види с Трейси… и Холи?
— Да, когато бяха тук, но през повечето време отсъстваха.
— Бяхте четворка.
Диего се намръщи.
— Защо мислите така?
— Съдя по снимките в апартамента на Ноа.
— За какво намеквате?
В поведението на Диего се забелязваше едва доловима промяна, някакво дълбоко скрито вътрешно напрежение. Борн беше доволен, че бе докоснал чувствителна струна.
Сви рамене.
— Всъщност за нищо конкретно, просто на тези снимки изглеждате близки.
— Както казах, бяхме приятели.
— Според мен по-близки от приятели.
В този момент Диего погледна часовника си.
— Ако искате да се позабавлявате, сега е време да се отправим към Найтсбридж.
„Веспър Клъб“ беше много луксозно казино в много луксозния лондонски квартал Уест Енд. Беше едно от дискретните заведения, почти незабележими от улицата — пълна противоположност на оградените с плюшено въже нощни клубове в Ню Йорк и Маями, отличаващи се с показността си.
Ала вътре столовете в ресторанта бяха с мека кожена тапицерия, дългият, блестящ от месинг и стъкло бар беше осветен от неонови лампи, а няколкото зали за залагане бяха целите в мрамор, огледала и каменни колони с капители в дорийски стил. Минаха между игралните автомати. От едната страна имаше зала за електронни игри, в която гърмящата с пълна сила рок музика и неоновите светлини като че ли канеха: Залагай! Борн надникна вътре и видя, че из нея се разхожда охранител. Предположи, че в клуба явно считаха по-младите клиенти за по-склонни да буйстват от по-улегналите възрастни.
Слязоха по няколко стъпала в по-спокойната, но не по-малко луксозна главна зала за залагания, където бяха всички обичайни заподозрени: бакара, рулетка, покер, блекджек. Овалното помещение беше изпълнено с ненатрапчивия шум от залаганията, които се правеха в момента, въртенето на колелата на рулетките, гласовете на крупиетата и повсеместния звън на чаши. Промъкнаха се през това пространство до една врата в зелено, пазена от едър мъж в смокинг. Щом забеляза Диего, той се усмихна и направи лек, почтителен поклон.
— Как сте тази вечер, господин Херера?
— Много добре, Доналд. Това е приятелят ми Адам Стоун — посочи той към Борн.
— Добър вечер, сър. — Доналд натисна дръжката на вратата, която се отвори навътре. — Добре дошли в главния апартамент на „Веспър Клъб“.
— Тук Ноа обичаше да играе покер — каза през рамо Диего. — Само високи залози и опитни играчи.
Борн огледа тъмните стени, солидния мраморен под, трите маси с формата на бъбрек, приведените рамене и съсредоточените лица на мъжете и жените, насядали около зеленото сукно, които анализираха картите, преценяваха противниците си и в зависимост от това правеха залозите.
— Нямах представа, че Ноа е имал пари за такива наддавания.
— Нямаше, аз го финансирах.
— Не беше ли рисковано?
— Не и с него. — Диего се усмихна. — В покера той беше експерт на експертите. Не минаваше и час и си връщах парите обратно с печалба. После играех със спечеленото. Беше добра сделка и за двама ни.
— Момичетата идваха ли тук?
— Какви момичета?
— Трейси и Холи — обясни търпеливо Борн.
Диего се замисли.
— Мисля, че един или два пъти.
— Не си спомняте, така ли?
— Трейси обичаше да залага, а Холи не. — Диего сви рамене, като че ли да прикрие нарастващото си притеснение. — Но на вас това сигурно ви е известно.
— Трейси не обичаше да залага. — Борн се постара в гласа му да няма никаква обвинителна нотка. — Мразеше работата си, която я караше да залага почти всеки ден.
Диего се обърна и го изгледа с изумление, а може би със страх.