Сорая изигра и последната си карта.
— Къде мислиш, че отиваше?
Контрерас вдигна глава, като че ли надушваше нещо във въздуха.
— Сигурен съм, че мъж като него няма да отиде в пустинята. Видях, че ненавижда тази горещина. И съм абсолютно сигурен, че няма намерение да работи в някоя от фабриките на Сонора. Този човек беше бос, сам си беше господар. — Той сведе очи и я погледна. — Като теб.
— Тогава къде би могъл да отиде?
— По крайбрежието, господарке. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че стоиш тук пред мен.
Борн беше заспал, когато Криси се обади. Звукът на мобилния му телефон моментално го събуди и той разтри с пръсти очите си.
— Адам!
Напрежението, с което беше казана тази единствена дума, веднага го накара да застане нащрек и той попита:
— Какво се е случило?
— Тук… тук има някой, който иска да говори с теб. О, Адам!
— Криси, Криси…
Обади се непознат мъжки глас:
— Стоун, Борн или както там се казваш. По-добре ще е да дойдеш тук. Жената и дъщеря й здравата са загазили.
Борн стисна по-здраво телефона.
— Кой си ти?
— Казвам се Ковън. Трябва веднага да те видя.
— Къде си?
— Ще ти дам указания. Слушай внимателно, няма да повтарям. — Ковън изброи сложен списък от магистрали, шосета, завои и километри. — Очаквам те тук след деветдесет минути.
Борн погледна към Морено, който му даваше знаци.
— Не знам дали ще успея за…
— Ще успееш — увери го Ковън. — Ако не успееш, малкото момиче ще пострада. За всеки петнадесет минути закъснение ще страда още повече. Ясен ли съм?
— Напълно — каза Борн.
— Добре. Часовникът започва да цъка сега.
14
Фредерик Уилърд прекара осем последователни часа в интернет, опитвайки се, но без успех, да открие собственика на „Монишън Клъб“, какво прави тази организация, откъде идват парите й и кои са членовете й. През това време направи три почивки, две, за да използва банята, и една да изгълта набързо някаква много гадна китайска храна, която беше поръчал и му я бяха донесли. Навсякъде около него имаше работници, които подновяваха офисите на „Тредстоун“, инсталираха електронна апаратура и специални звукоизолиращи врати, боядисваха стените, от които предишния ден бяха свалени тапетите.
Уилърд имаше търпението на костенурка, но накрая дори той не издържа. Изкара следващите четиридесет минути на улицата, обикаляйки квартала, за да си проясни главата от изпаренията на боите и от праха и да анализира ситуацията.
После се върна в офиса, принтира резюмето си и се прибра вкъщи, за да си пусне душ, да се избръсне, да облече костюм и да сложи вратовръзка. Постара се обувките му да бъдат лъснати до блясък. После сгъна резюмето, сложи го в джоба на сакото си, качи се в колата и се отправи към „Монишън Клъб“, където я паркира в подземен паркинг наблизо.
Изкачи с енергична походка каменните стъпала и влезе във внушителното фоайе. Зад бюрото в центъра беше същата жена. Отиде при нея и попита за директора, отговарящ за връзките с обществеността.
— Нямаме директор за връзки с обществеността — каза тя, без да се усмихва. — С какво мога да ви помогна?
— Бих искал да се видя с човека, който отговаря за наемането на персонал — обясни Уилърд.
За момент жената го изгледа подозрително, а после отсече:
— Не наемаме персонал.
Уилърд вложи ласкави нотки в гласа си и се усмихна.
— Въпреки това ще съм ви много благодарен, ако кажете на този, който отговаря за това, че бих искал да се видя с него, а може би с нея.
— Трябва да носите резюме.
Уилърд го извади.
След като го прегледа, жената се усмихна и попита:
— Името ви?
— Фредерик Уилърд.
— Един момент, господин Уилърд. — Тя набра вътрешен номер и промърмори нещо в микрофона на безжичния телефон на главата си. Когато прекъсна връзката, вдигна очи към него и рече:
— Моля, седнете, господин Уилърд. Скоро ще дойде някой.
Уилърд й благодари и отиде до същата пейка, където двамата с Питър Маркс бяха чакали да пристигне Оливър Лис. Секретарката отново започна да приема и да пренасочва телефонните обаждания. Уилърд си каза, че тази система е учудващо остаряла. Като че ли хората, които работеха в „Монишън Клъб“, нямаха преки телефонни линии. Това го заинтригува и той започна да изучава по-внимателно жената. Въпреки че беше млада и на пръв поглед със стандартния вид на секретарка, Уилърд имаше усещането, че тя е нещо съвсем различно. Очевидно сама решаваше дали да го пусне да мине покрай нея, но същевременно проверяваше и всяко телефонно обаждане.