След трийсетина минути един строен млад мъж излезе през стъклената врата в стената. Беше облечен в тъмен, консервативно ушит костюм. По средата на вратовръзката му като че ли имаше избродирано златно блокче. Отиде право при секретарката, наведе се леко над нея и й заговори с такъв тих глас, че дори в смълчаното фоайе Уилърд не можа да чуе какво й казва и какво му отговаря тя.
После се обърна и с колеблива усмивка приближи Уилърд.
— Моля, последвайте ме, господин Уилърд.
Без да чака отговор, той се завъртя на пети. Уилърд прекоси фоайето. Като минаваше покрай бюрото на секретарката, забеляза, че тя го наблюдава.
Младият мъж го преведе през вратата в слабо осветен коридор със стени, покрити с дървена ламперия. Беше постлан с килим и украсен с картини, изобразяващи средновековни ловни сцени. Минаха покрай няколко врати от двете страни. Всичките бяха затворени и Уилърд не можа да чуе нищо отвътре. Кабинетите или бяха празни, в което се съмняваше, или вратите бяха звукоизолирани — нещо твърде необичайно за работни помещения. Поне за такива, които не са част от някоя тайна служба.
Накрая младият мъж спря пред една врата отляво, почука веднъж и после я отвори навътре.
— Господин Фредерик Уилърд — обяви той със странно официален тон, когато прекрачи прага.
Уилърд го последва и се озова не в кабинет, а в библиотека, при това изненадващо голяма. Три от стените бяха с рафтове от пода до тавана, пълни с книги. Четвъртата представляваше огромен прозорец, който гледаше към красиво подредена вътрешна градина с фонтан в центъра в марокански стил. Като че ли беше нещо от шестнадесети век.
Пред прозореца имаше голяма маса от масивно тъмно дърво, лакирана до блясък. Около нея на равно разстояние бяха наредени седем дървени стола с високи облегалки. На един от тях седеше мъж със заоблени рамене, гъста коса, сресана назад и откриваща широкото му чело. Слепоочията му бяха леко посребрени, а кожата на лицето му беше с цвят на пчелен мед. Пред него беше разтворена голяма, много дебела книга, която той разучаваше най-съсредоточено.
После вдигна глава и Уилърд видя да го гледат две сини очи, голям орлов нос и студена усмивка.
— Влезте, господин Уилърд — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Очаквах ви.
— Използват плавателни съдове за забавления — много скъпи яхти — каза Контрерас.
— За да сноват нагоре-надолу по крайбрежието — рече Сорая.
— Това е най-сигурният начин за транспортиране от Централно Мексико на стоките, доставени от колумбийските картели.
Небето над пустинята беше огромно и така обсипано със звезди, че на някои места нощта изглеждаше като че ли забулена в леденосинкава мъгла. Тесният сърп на луната висеше ниско в небето и хвърляше безценна слаба светлина. Контрерас погледна стрелките на часовника си. Изглежда беше разучил до най-малки подробности разписанието на граничните патрули.
Бяха приклекнали под дълбоката сянка, хвърляна от купчина храсти от див пелин и гигантски кактуси. Разговаряха шепнешком. Тя следваше примера на контрабандиста и затова гласът й, подобно на неговия, звучеше не по-различно от шумоленето на сухия вятър в пустинята.
— Твоят човек се занимава с наркотици, бъди сигурна — рече Контрерас. — Иначе защо мъж като него ще се промъква тайно в Мексико?
Тук беше по-студено, отколкото очакваше, и тя леко потрепери.
— Освен ако някой не го е очаквал, ще да е отишъл право в Ногалес, откраднал е кола и след това се е отправил на запад към крайбрежието.
Сорая се канеше да му отговори, но той вдигна пръст пред устните си. Тя се ослуша и миг по-късно чу какво го беше разтревожило — тихото скърцане по земята на подметки на ботуши недалеч от тях. Когато пламна светлината на силен фенер, Контрерас дори не помръдна, което означаваше, че го беше очаквал. Лъчът описа дъга не към мястото, където се бяха скрили, а пред тях, където се простираше невидимата граница, пуста и брулена от вятъра. Тя чу как някой изсумтя, а после светлината угасна и стъпките се отдалечиха.
Тъкмо се канеше да промени положението на тялото си, когато Контрерас я сграбчи за ръката и я накара да остане неподвижна. Дори в тъмното тя забеляза как очите му гневно проблеснаха. Затаи дъх. Миг по-късно лъчът на фенера се появи отново и освети по-голямо пространство в пустинята пред тях. После в нощта отекнаха три изстрела, които вдигнаха малки облачета прах там, където куршумите се бяха забили в земята.